Помолих слугата да уведоми Гастон за преместването ми при херцогиня Дьо Шеврьоз и че до утре вечер по всяка вероятност щях да намина пак. След това, нямайки какво друго да сторя, се върнах обратно. Въпреки че слънцето бе изгряло едва преди два часа, по улиците и площадите гъмжеше от народ. Интересно разнообразие от хора населяваше града, повечето от които се бяха запътили към пазара. Видях дузина препълнени каруци със зеленчуци и бъчви и тежко натоварени магарета. Между тях се щураха играещи деца и лаещи кучета.
Докато минавах покрай една църква, на пътя ми се изпречиха група монаси, облечени в кафяво расо. Бяха скръстили ръце като за молитва и пееха религиозна песен. Главите им бяха гладко обръснати и блестяха на утринното слънце. На следващия ъгъл стадо блеещи кози бе блокирало улицата, докато едно ругаещо пастирче не ги отведе нататък.
До стените на града, в края на една широка улица, се издигаше голяма и грозна постройка. При вида на масивните ѝ кули ме побиха тръпки, защото, когато слугинята ми обясняваше пътя, спомена името на сградата — това бе Бастилията, прословутият най-строго охраняван затвор на това време. След сто и петдесет години, по време на Френската революция, разгневеното парижко население щеше да щурмува Бастилията и да освободи всички затворници, ала естествено, тези, които сега бяха вътре, нямаше да го доживеят. Потръпнах и бързо се запътих към Плас Роаял.
Междувременно Мари беше станала и вече се притесняваше за мен. Тя настоя да закусим заедно. Както и предния ден, бе сервирано повече, отколкото можехме да изядем. Все пак използвах възможността да си напълня чинията с какво ли не, защото след ходенето пеша бях огладняла. Мари отново си бодна само няколко хапки, като изглеждаше, сякаш няма апетит. И все пак бе приказно красива в копринения си халат с китайски мотиви. Заела грациозна поза, седеше върху тапицирания с кадифе стол и отхапваше насила от една черешова тортичка.
— Понякога чувствала ли си се така, сякаш не знаеш какво ти се яде? — Със замах посочи към блюдата на масата. — Толкова са много и все пак имам чувството, че не са това, което наистина ми се иска. А виното… Всъщност не обичам вино на закуска. — Тя погледна към чашата си и при това изглеждаше объркана.
— Ъха — обадих се, издула бузи с бъркани яйца и шунка. Какво друго можех да кажа? Нещо от сорта на: Просто изчакай петдесет години и тогава ще има кафе, какао и чай. А що се отнасяше до храната — може би преди е предпочитала за закуска тост с мармалад. Или мюсли с кисело мляко. Дори е възможно в предишния си живот да е била вегетарианка. Много ясно, че малките пикантни месни пирожки и топлите пилешки кълки нямаше да ѝ се услаждат. Надявах се скоро да открие коя е идеалната ѝ закуска, защото нямаше връщане назад.
— С какво да запълним днешния си ден? — попита тя, вече много по-весела. — Можем да си четем една на друга. Или да играем на пикет. Знаеш ли как се играе?
Поклатих глава, защото устата ми все още бе пълна и не можех да отговоря.
— Ще те науча — каза доволно Мари.
Точно това и направи. Играта беше сложна, ала поне след известно време разбрах общите правила. Играеше се с трийсет и две карти е познатите ми бои, спатия, пика, купа и каро, от които осем се поставяха закрити на масата, а останалите се разделяха между двамата играчи. Всеки можеше да замени картите си с тези от купчината и да ги преброи по една доста загадъчна точкова система. След това се разиграваха по бои и който имаше по-добри козове, надцакваше. Накрая победителят се определяше чрез ново броене на картите. Играта беше нещо като смесица от покер, руми и скат, но тъй като не бях много добра на нито една от тях, се представих доста лошо. Мари спечели с лека ръка, при което настроението ѝ значително се подобри.