Някъде по обяд се появи и дядо Анри. Като се подпираше на бастуна си, прекоси салона, накуцвайки, и погледна любопитно картите ми.
— Е, кой бие?
— Аз — рече Мари с доволство. — Но на няколко пъти Ана замалко да спечели.
Това го каза само за да не се чувствам глупаво. Истината беше, че всеки път тя печелеше с извънредно много точки.
Дядо Анри ни намигна.
— През целия ден ли мислите да играете карти? Времето е толкова хубаво! Какво ще кажете за разходка с карета в Боа дьо Булон[8]? Да наредя ли да впрегнат конете?
— О, да! — Мари плесна въодушевено с ръце. — Идеята е чудесна, Grandpére[9]. Можем да си направим пикник! — После ме погледна и направи гримаса. — Но преди това трябва да се преоблечеш. Вече не е нужно да носиш тези стари неща!
Мари ме завлече в стаята си и ме накара да облека една яркожълта като слънцето рокля, която ми стоеше точно толкова добре, колкото и онази, която бях облякла предната вечер. Оказа се, че бе наредила на шивачките да подкъсят всички рокли, които ми беше приготвила. Освен това Мари бе наредила да ми приготвят друга стая, точно срещу нейната, която бе обзаведена с изящни изискани мебели, включително и едно пищно венецианско огледало. Стените бяха тапицирани с бежова коприна, а от балдахиновото легло се спускаха бродирани завеси. Беше стая като на принцеса от приказките, целият този лукс ми изглеждаше почти нереален. Многократно благодарих на Мари, ала тя и дума не искаше да чуе за това.
— Ти си ми като сестра! — рече изключително сериозно.
И тъй като знаех, че това чувство идва от подсъзнанието ѝ, отново се почувствах гузно, защото тя наистина ми беше много симпатична. За Мари и дядо Анри, изглежда, бе съвсем естествено да се кача заедно с тях в каретата с четири коня и да ги придружа по време на разходката сред природата.
След като отминахме западната градска порта, започнахме да се движим по-бързо и тъй като каретата бе добре тапицирана, друсането се издържаше без проблем. На правите отсечки кочияшът пускаше от време на време камшика в действие и тогава се движехме още по-бързо. Извън градските стени се разпростираше девствена природа. Само тук-там през отворения прозорец на каретата се виждаше по някоя малка ферма, ала цивилизацията още не беше оставила своите следи.
По време на пътуването дядо Анри задряма, аз също усетих, че клепачите ми започват да натежават. По някое време заспах и бях завладяна от ужасен кошмар: тичах през нощта, преследвана от убиец без лице. Бягах с все сила, ала не можех да му се изплъзна, колкото и да се опитвах. Вратът ми ме сърбеше и гореше ужасно, убиецът бе съвсем близо!
Накрая се събудих задъхана. Вратът продължаваше да ме сърби, толкова реален ми се беше сторил сънят. Дори усещането за преследване не спря, така че погледнах през прозореца, за да се убедя, че никой не ни следваше. Но нямаше никого. Мари, която четеше книга, ме погледна озадачено.
— Наред ли е всичко, Ана?
— Да — отговорих. — Просто сънувах един откачен сън.
— И на мен често ми се случва — призна тя. — Дори миналата нощ насън се бях качила на гърба на една странна и огромна птица, която се извиси във въздуха, и полетя над моретата.
Въздъхнах, като го чух. Изглежда, спомените от предишния ѝ живот се смесваха със сънищата ѝ. Надявам се, че поне е бил хубав сън.
Скоро стигнахме целта на пътуването си. Боа дьо Булон беше голяма, отчасти приличаща на парк гора. Спряхме на една полянка, на която се чуваха прекрасните песни на птичките, и се запътихме към малко живописно езеро. Тук-там се разхождаха хора, изглеждащи доста заможно, които се наслаждаваха на хубавото време далеч от вонята на града. Млада двойка се возеше към другия край на езерото c лодка. На брега едно малко момченце лудуваше с кученцето си под строгия поглед на гувернантката си. Мари опъна едно одеяло за пикник върху тревата, а кочияшът донесе кошницата с храна, в която имаше запас за най-малко шестима души, включително и две бутилки вино. Все пак за утоляване на жаждата този път имаше кана с пресен сок от череши, който бе много хубав. Тримата се настанихме удобно на одеялото и си организирахме великолепен пикник. Хапвахме пресен хляб и вкусни малки тортички, пиехме сок и вино. Говорихме си за най-различни неща, включително и за детството ми във Франкфурт, което съчиних от измислени и реални преживявания, мъчейки се да прозвучат възможно най-достоверно. Чувствах се добре в компанията и на двамата, почти като вкъщи — което най-вероятно се дължеше на факта, че идвахме от едно и също време и бяхме един вид сродни души.