След като хапнахме, дядо Анри се облегна на едно дърво и продължи дрямката си, докато Мери отново се задълбочи в книгата си — пътепис за изследователско пътешествие в легендарната империя на ацтеките.
Аз разтъпках малко крака, като се разходих около езерото. Приклекнах зад една скала с човешки размер и с причудлива форма на юмрук, защото ми се пишкаше. Докато клечах там с вдигнати поли, почувствах внезапна промяна. Птичите песни не се чуваха вече, леден вятър забрули клоните на дърветата и ме прониза така, сякаш имаше някаква свръхестествена сила — той не само докосваше кожата ми, ами проникваше право в мен, така че почувствах студа с цялото си същество. Стресната, се изправих и излязох от скривалището си. Докато се оглеждах объркано, забелязах, че вятърът бе спрял. Всичко си бе постарому. Въздухът беше топъл и птичките чуруликаха весело. Бързо се върнах при Мари и дядо Анри, който междувременно се беше събудил и ме попита дали всичко е наред. Явно шокът ми се забелязваше.
— Да, всичко е наред — казах отнесено.
Дядо Анри извади от джоба на жакета си джобен часовник със скъпоценни камъни и почука по стъклото му.
— Време е. Лека-полека трябва да тръгваме. — Той ми намигна. — В противен случай нашата малка Ана ще закъснее за срещата си.
— Вярно, щях да забравя — подхвърли Мари и също се усмихна. — Тя има рандеву с младия Фоскер.
Усетих как се изчервявам. Очевидно вчера слугата бе дочул разговора ми със Себастиано и от нямане на нещо по-съществено за вършене бе разнесъл клюката още топла-топла.
Мари вдигна закачливо показалеца си.
— Само внимавай. Тези мускетари са истински сърцеразбивачи.
Звучеше точно като Сесил. Трябваше да има нещо в мен, което караше хората да се държат настойнически.
— Само ще отидем на театър — казах смутено.
— Разбира се — рече дядо Анри, намигайки ми, и се обърна към внучката си. — Какво мислиш, Мари, можем ли да позволим да ѝ завърти главата?
Мари поклати глава.
— Не знам. Той ми се струва опасен и загадъчен.
— Аз му вярвам безрезервно — изтърсих аз.
— Кардиналът също напълно му се доверява — обясни Мари.
— Какво искаш да кажеш? — Веднага разбрах, че този въпрос бе излишен. Знаех, че Мари не понасяше кардинала и съответно бе предпазлива c хората, които бяха обвързани c него. Дали подозираше, че кардиналът бе наредил на любимия си мускетар да я следи?
— Нищо не искам да кажа — отвърна Мари. — Само че трябва да се пазиш.
— Не се притеснявай, ще внимавам.
По пътя обратно към града се чудех дали Мари не таеше надежда, че от своя страна бих могла да шпионирам Себастиано, за да разбера, какво знае кардиналът за тайната на кралицата — каквато и да беше тя. Предполагам, това бе причината да не възрази за срещата ни.
Много се постарах с външния си вид за театъра — облякох светлосиня рокля е тесен бродиран корсет, чието изрязано деколте правеше бюста ми доста по-голям, от колкото бе в действителност. Косата си оставих спусната. На Себастиано му харесваше да заравя лице в нея. Възможно бе да го направи и тази вечер. Може би това би му помогнало да възвърне спомените си.
След камбанния удар в седем, станах неспокойна. Себастиано трябваше да ме вземе в седем и половина, половин час преди постановката. Чувствах се като при първата ни среща.
Преди дядо Анри да се оттегли в покоите си, дойде в салона и ми направи комплимент.
— Изглеждаш прекрасно, дете! Каква хубава рокля! — Той самият беше по нощница и c шапчица на главата, каквито по това време се носеха в леглото.
Тъкмо беше напуснал салона, когато се появи слугата и извести пристигането на мосю Фоскер. Сърцето ми биеше толкова лудо, че щеше да се пръсне. Мари сложи на раменете ми един дълъг копринен шал в тон с роклята и рече:
— Не забравяй какво ти казах.
— Да, ще внимавам.
— Няма да навреди, ако научиш повече за мосю Фоскер. — След което бързо добави: — Разбира се, само за да го опознаеш по-добре.
Аха. Значи, предположенията ми се оказаха верни. Тя искаше да разбера дали кардиналът плетеше интриги срещу кралицата и ако да, да разбера какви.
— Ще направя всичко по силите ми, за да спечеля доверието му. — Не беше лъжа, точно това бе намерението ми. И не само това. Ако всичко вървеше по план, двамата със Себастиано съвсем скоро щяхме да сме на няколкостотин години далеч от тук, у дома в двайсет и първи век. И само историческите книги и записите в Уикипедия щяха да напомнят за интригите между кардинала и кралицата. И може би още една стара история за няколко мускетари от 1625 година, за която се предполага, че се базира на истински събития, ала както е при всички романи най-вероятно повечето приключения бяха измислени. С нашето завръщане всичко щеше да се развие по план. Котешката маска нямаше да ми е нужна, каквато и да беше задачата на Себастиано в 1625 година, вече е приключила. Със сигурност.