— Пожелавам ти една приятна вечер — каза Мари.
Звучеше искрена. Очите ѝ бяха тъжни, в тях се четеше самота. Отново ме завладя чувство на състрадание. Може би в предишния си живот е имала приятел, когото е обичала, а сега е забравила. Както Себастиано мен.
Чувството на състрадание премина в самосъжаление, а после в страх, защото никой не можеше да ми гарантира, че щеше да си спомни коя съм. Докато слизах по стълбите, на няколко пъти вдишах дълбоко. И тогава го видях да стои в преддверието. Сияеща усмивка се изписа на устните ми. Вечерта можеше да започне.
Възхищението, с което ме гледаше, стопли душата ми.
— Здравей — казах, останала без дъх (ала прозвуча ето ме и мен).
Себастиано ме поздрави е галантно целуване на ръката, което много ми хареса.
— Красива си, Ана. — Той застана така, че да го хвана под ръка.
— Благодаря.
Под пръстите ми ръката му се усещаше толкова силна и тренирана. Чувството да бъда толкова близо до него беше прекрасно. Началото на срещата ни беше наистина вълнуващо. Себастиано бе дошъл c открита карета за двама души, теглена от един кон. Така че не се налагаше да вървя по мръсния паваж c хубавите ми обувки от светла коприна и така да разваля подгъва на великолепната рокля. Себастиано галантно ми отвори вратата на каретата и ми помогна да се кача. Чувствах се като истинска дама.
— Бил ли си някога на театрално представление? — попитах, когато и двамата се настанихме върху тапицираната пейка в каретата.
— Много пъти. — Той даде знак на кочияша да тръгне.
— На кои постановки?
Себастиано сбърчи вежди.
— Явно не са били толкова добри, щом не си спомням имената им.
— Не си спомняш нито едно?
Бръчката на челото му стана по-дълбока.
— Не, опасявам се, че не.
— Радвам се! — Заля ме вълна на надежда. Измислените спомени, които му бяха имплантирани, очевидно имаха големи пропуски. Това показваше, че истинската му памет бе все още някъде в него.
Удивен от моето пламенно звучащо възклицание, той ме погледна.
— Защо те радва моята разсеяност?
— Ами… не, имах предвид колко е хубаво, че ще дойдеш с мен на театър, въпреки че досега не си се забавлявал на постановките. — Малко срамежливо го погледнах отстрани. — Впрочем ти също изглеждаш много добре тази вечер.
Бе самата истина. С вталения си гълъбовосин жакет, елегантната шапка с перо и излъсканите до блясък ботуши можеше да завърти главата на всяка девойка. Мъжката мода през седемнайсети век ми харесваше — или поне как му стоеше на Себастиано. Той изглеждаше просто чудесно. Малко ми оставаше да му се хвърля на врата.
Той като че ли го усети и се намръщи. Навярно му се бях възхитила твърде очебийно. Веднъж ми беше казал, че не си пада по жени, които свалят мъжете. Предпочиташе по-сдържаните и опърничавите.
— От самото начало у теб ми хареса чувството ти за хумор — рече той. — Това, че си толкова твърдоглава. И че не си от онзи тип жени, които пърхат с мигли.
Веднага престанах да се взирам в него и небрежно погледнах към ноктите си. Бяха доста наядени поради стреса от последните дни. Матурата по математика не им се бе отразила добре, а Париж просто ги довърши, особено този век тук.
— Ядеш си ноктите — констатира Себастиано.
— Да, правя го винаги когато съм стресирана. — Вместо стресирана произнесох затруднена, което в случая беше същото.
— Какви затруднения имаш? — поиска да узнае Себастиано.
— Ах, толкова са много, че не бих могла да ги изброя.
— Опитай. Аз съм добър слушател.
Погледнах го с изненада и доволство. Той бе започнал бавно да се отпуска!
— Ами най-лошото е, че ми липсва домът във Франкфурт. И… Италия. Най-вече Венеция.
В този момент задържах дъха си.
Объркано изражение се появи върху лицето на Себастиано.
— Защо Венеция?
— Често съм била там и много я обичам.
— Какво си правила там?
— Първия път бях с родителите ми. Баща ми е… учен, ала това вече ти го казах. Занимава се с разкопки на исторически обекти. Така опознах и обикнах Венеция.
Натъртих думата обикнах, при което го погледнах настойчиво.