— Венеция — повтори той бавно. Прозвуча замислен и малко объркан. — Чувал съм за този град. Построен в лагуна. С много канали и палаци[10]. А за карнавала хората носят маски. Мисля, че някой ден бих искал да посетя Венеция.
Развълнувана, погледнах лицето му. Очите му бяха станали мрачни. В тях имаше нещо блуждаещо и в същото време търсещо. Беше толкова близко! Трябваше само още малко да му помогна, като му опиша всичко. Тълпата навсякъде около „Риалто“[11]. Двореца на дожите, огрят от пролетните слънчеви лъчи. Златния ангел на камбанарията на „Сан Марко“. Високите колони на площада. Ако му разкажех всичко до най-малката подробност, щеше да си възвърне паметта! За съжаление, точно в този момент каретата спря. Бяхме пристигнали.
Себастиано плати на кочияша и му нареди да изчака до края на представлението.
Театърът се намираше vis-à-vis[12] един дворец, който Сесил ми бе описала, а също и откъде театърът носеше името си — беше бившата резиденция на херцога на Бургундия.
Самият театър беше с традиции — според Сесил от десетилетия се ползваше от различни театрални трупи. Според самокритичните ѝ думи трупата, в която се изявяваше като драматург, не беше толкова известна. И все пак тя бе убедена, че това няма да продължи дълго, защото залагаше големи надежди на собственоръчно написаните си пиеси.
— Един ден шички ще ми лешат ф краката — заяви тя триумфално, с уста все още пълна с топчета.
Хванах Себастиано под ръка и двамата прекрачихме прага на театъра — средно голяма зала, осветена от свещници по стените и един висящ полилей. Нямаше много хора по скамейките и така успяхме да се настаним най-отпред. За моя изненада, там седеше Филип, който с благоговейно очакване се взираше в плюшената завеса на сцената. Беше се изтупал и бе вързал на тила русата си коса на опашка с нова копринена панделка. Шапката си бе поставил на коленете. Когато двамата със Себастиано се плъзнахме на пейката до него, той се обърна учудено към мен.
— Ана! Какво правиш тук?
— Същото каквото и ти, ще гледам представлението на Сесил.
След това погледът му се спря върху Себастиано и на лицето му се изписа изненада.
— Приемете моите поздрави — рече той, поглеждайки ме въпросително.
Отговорих с едва забележимо поклащане на глава. Не, за съжаление, Себастиано не бе възвърнал паметта си, но работех по въпроса.
Филип ме разбра и се изкашля.
— Хубаво е, че си тук, Ана. Сесил не спомена, че ще дойдеш днес.
— О, идеята бе по-скоро спонтанна.
— Със сигурност ще се зарадва. — Филип кимна резервирано на Себастиано. — Пожелавам ви приятно гледане на постановката, мосю.
— Благодаря — отвърна Себастиано.
Той изгледа подозрително Филип, а след това и мен с присвити очи. Беше ясно, че това съвпадение му се стори странно, вероятно толкова странно, колкото и обстоятелствата, при които го бе срещнал първия и втория път, когато Филип му бе предал съобщенията от Гастон, с което му бе направил лошо впечатление.
— Какво общо имаш с този тип? — попита ме той. Дори не се постара да снижи глас, така че Филип успя да чуе всяка дума, гледайки смутено към шапката си.
Преди да успея да измисля някакво обяснение, бяхме разсеяни от гръмки фанфари. Свих се, тъй като звукът дойде внезапно и беше наистина невероятно силен. Един мъж, облечен в зелени дрехи, бе излязъл на сцената, надувайки фанфара, от която висеше флагче с цвета на костюма му. Хората, които допреди малко дремеха по пейките, набързо се разсъниха и започнаха да ръкопляскат. Свирачът на фанфара, пълничък мъж с високо засукани мустаци, беше едновременно и говорител. Веднага щом свърши с тръбенето, с доста писклив глас започна да възхвалява и представя спектакъла. Разказваше се за богове, нимфи и смели герои, но също така и за коварни интриги, алчни търговци и трагична любов. Изпълнена с очакване, изпънах рамене и хвърлих един поглед на Себастиано. Той все още ме гледаше втренчено и разбрах, че нямаше да остави нещата така. По-късно със сигурност щеше да настоява за отговор.
Но за момента трябваше да почака, защото представлението започна. Кадифената завеса се дръпна встрани и мустакатият говорител изчезна зад кулисите, които представляваха нарисувана гора върху една голяма картонена стена. Миг по-късно се чу тремоло на барабан и в следващия миг на сцената излезе Сесил. Всички зрители бяха като хипнотизирани — забелязах, че почти всички бяха мъже — тъй като както винаги Сесил предлагаше забележителна гледка. Бе напъхала снагата си тип Мерилин Монро в копринена и евтина рокля, която подчертаваше всяка извивка на тялото ѝ. Върху дясното ѝ рамо се спускаше водопад от сребърно руси къдрици, а лявото ѝ бе голо. Подчертаните ѝ с молив очи проблясваха на светлината на свещите, а по начервените ѝ устни играеше съблазнителна усмивка. С пърхащата си рокля тя танцуваше из цялата сцена, дори изпълни няколко завъртания и скокове, при които не само косата ѝ се люлееше насам-натам и нагоре-надолу. Освен това дрънкаше в такт едно малко дайре, а камбанките, които бе вързала с панделка около глезените си, съпровождаха изпълнението ѝ с весел звън. Почти никой не чуваше стиховете, които рецитираше, защото всеки в залата бе концентриран върху гърдите ѝ, които всеки момент щяха да изскочат. Един бърз поглед към Себастиано ми показа, че и той също се взираше в деколтето ѝ. Искаше ми се да застана пред него и да му попреча на гледката, ала би изглеждало странно, така че се преборих с прилива си на ревност и се престорих, че не се безпокоя ни най-малко. След известно време Сесил спря с танците и застана на ръба на сцената. С отмерен, перфектно модулиран глас (топчетата, изглежда, наистина имаха ефект!) изнесе монолог. Стиховете не се римуваха, ала от тях разбрах, че Сесил бе горска нимфа, току-що излязла от един извор, и лудо се влюбила в младеж, който случайно се намирал там. Той обаче отивал в града, където трябвало да се ожени за богата наследница, която коравосърдечният му настойник бил избрал за него. Когато изрецитира това, Сесил изхлипа пресилено, което накара не само гласа ѝ да трепне, но и гърдите ѝ. Зрителите, които бяха започнали да се отегчават, незабавно се оживиха. След още няколко стиха, с които Сесил обясни, че ще умре от мъка, ако младежът се ожени за друга, тя си тръгна с тъжен поглед и наведена глава, с което приключи първата сцена. Точно преди да изчезне зад кулисите, тя ми намигна и ми се усмихна. Очевидно ѝ харесваше, че бях дошла на представлението ѝ.