Вратът ми продължаваше да ме сърби, което не беше добър знак. Колебливо дръпнах завивката и се изправих. С разтуптяно сърце отидох до прозореца и леко побутнах капаците. Бяха плътно затворени. Босите ми крака не издадоха никакъв шум по излъскания до блясък паркет, когато отидох до вратата и я отворих — много бавно, защото сърцето ми заби бясно, а сърбежът не преставаше. Там имаше нещо. Или някого. Каквото и да беше, ме грозеше опасност. Изтръпнах, защото ми се причу шум от дъното на тъмния коридор. Бавно надникнах през прага и се заслушах във всички страни. Ала нямаше нищо. Шумът — ако изобщо е имало такъв — не се повтори. Затворих вратата и предпазливо спуснах резето. Човек никога не можеше да е сигурен. В къщата на Мари живееха десетки хора. Прислугата се състоеше от неясен брой лакеи, слуги, камериерки и момчета за всичко. Ако някой от тях имаше лоши намерения, можеше да се окаже, че щях да узная за тях едва когато е вече твърде късно. Що се отнасяше до сърбежа, той бе по-скоро едно не особено надеждно явление. При потенциални заплахи се появяваше от време на време, невинаги, а при преки понякога настъпваше толкова късно, че едва оставаше време да взема предпазни мерки. Но важното бе, че междувременно престана. А може просто да е било следствие от кошмара ми. Въпреки това дълго време не можах да заспя отново.
На следващата сутрин се събудих късно, малкият позлатен бароков часовник върху камината в стаята ми показваше почти десет. Набързо се приготвих за излизане.
Мари и Анри все още не се бяха появили в салона, затова се ограничих с една бърза закуска в кухнята, след което веднага потеглих. Бях облякла една от семплите рокли на Есперанца и меките кожени обувки, с които ходенето бе значително по-лесно, отколкото с копринените пантофки на Мари. Лесно намерих пътя, тъй като междувременно имах достатъчно ориентирни точки. Сивото каменно чудовище Бастилията. Храмът, обграден от високите кули, чийто район се считаше за греховен в Париж. Лувърът и дворецът „Тюйлери“, и накрая Сена и Ил дьо ла Сите с могъщата катедрала.
И тази сутрин цареше обичайната суматоха, целият свят беше на крак. Градът сякаш щеше да се пукне по шевовете от шумните търговци. Никъде не се спрях, макар че от време на време забавях крачка. Например докато минавах покрай жена, която скубеше една шаваща гъска (още жива!) пред дома си. Или покрай мъжа, на когото бе сложена желязна маска и бе окован за стълба на позора.
Повечето улици бяха мръсни и потънали в боклук, ала имаше и красиви кътчета — един разцъфнал розов храст, една омайна чешма c мраморен чучур, една малка градина, наподобяваща парк.
Минах по моста „Нотр Дам“ c надеждата, че ще срещна Есперанца, ала магазинът за маски беше затворен. Затова пък по моста се носеше ароматът на люляци, идващ от отсрещното магазинче. Бившият на Сесил, Баптист, стоеше в магазина до разгънатия тезгях и ме забеляза, когато минах покрай него. Днес беше облечен c искрящо жълто кадифено елече, което идеално се връзваше със смущаващо червения цвят на лицето му. Престорих се, че не го виждам, и продължих бързо по пътя си.
Капакът на прозореца на стаята на Сесил откъм Рю Персе беше затворен, ала външната врата беше отворена и старата портиерка, която последния път седеше на едно малко столче пред къщата, не възрази, когато влязох вътре. Трябваше да почукам и извикам името си многократно, докато най-сетне не чух едно приглушено влез.
Вътре веднага се спънах в един захвърлен на пода предмет и c мъка успях да се задържа за таблата на леглото. През пукнатините на капаците едва проникваше достатъчно светлина, за да разпозная предметите в претъпканата стая. Бяха ми необходими няколко секунди, докато очите ми свикнаха с тъмнината.
Сесил седна и примигна към мен сънливо.
— Какво търсиш тук?
— О, аз просто исках да… исках да ти благодаря за всичко. — Изведнъж осъзнах, че не беше добра идея да се върна отново тук. Сесил не изглеждаше така, сякаш се радваше. Едва дишах, защото се носеше упойващата тежка миризма на люляци. И тогава видях това, в което се бях спънала — беше камшикът, който последния път висеше на стената. От което заключих, че последното посещение на Баптист не е било твърде отдавна. Това мое предположение се потвърди от факта, че на масичката до леглото на Сесил лежаха няколко сребърни монети.
Сесил бе проследила погледа ми и гласът ѝ прозвуча мрачно.
— Да, тази сутрин отново бе тук. Е, и? Какво смяташ да направиш? Да изтичаш при Филип и да му кажеш?