Поколебах се, но после си поех въздух и рекох:
— Мари, трябва да ти кажа нещо. Мисля, че кардиналът е на път да разкрие тайната на кралицата.
Мари въздъхна.
— Знам, Ана.
— Може би ще е по-добре, ако кралицата… Искам да кажа, ако тя вече не… — Млъкнах смутено.
Мари отново въздъхна.
— Любовта често е по-силна от разума, Ана. Сляпа е за опасностите.
Тя произнесе тази истина невъзмутимо. Но това не важеше само за кралицата. Обзе ме тревога, защото се отнасяше и за мен. Дълбоко в себе си знаех, че Сесил имаше право с предупреждението си. Себастиано играеше двойна игра. Той бе верен слуга на кардинала и на първо място искаше да се срещнем днес, за да разбере някои истини. За странните съобщения, които му бе пратил Гастон. За моята роля в това. И за връзката ми с Мари, която от своя страна бе най-добрата приятелка на кралицата и ѝ помагаше да пази мрачната си тайна. По всяка вероятност жестоко се лъжех, като си въобразявах, че срещата ни е заради все още влюбеното му в мен подсъзнание. Ала на всички тези логични заключения моята същност реагираше с непокорство. И какво от това, мислех си аз. Утре нямаше да е от значение. Тогава отново щяхме да сме в нашето време, Себастиано щеше да си е възвърнал паметта и всичко щеше да е наред.
Големият часовник в салона удари кръгъл час. Крайно време, беше осем часът.
— Трябва да вървя — казах с плачевен глас.
— Тръгвай, дете.
— Аз… пожелавам ти приятна вечер. — Усетих как очите ми се напълниха със сълзи. Искаше ми се да прегърна Мари за сбогом. Или да ѝ кажа думи от рода на: Предстои ти голямо и светло бъдеще! Ала това би прозвучало доста откачено. Затова предпочетох да не казвам нищо, просто я погледнах тъжно.
— Сега тръгвай, в противен случай ще закъснееш — рече тя.
Кимнах сковано и станах от креслото. Мари отново потъна в книгата си, а аз се втурнах в стаята ми, за да се приготвя. Облякох една от роклите, които Есперанца ми беше опаковала. Фините рокли от Мари сгънах прилежно, нямаше повече да са ми необходими.
Междувременно започнах да поглеждам все по-често през прозореца към небето. По някое време матовият сребрист диск на луната се издигна над покривите. Долу пред къщата забелязах да се приближава фигура с фенер в ръка, която спря пред вратата. Беше Себастиано, който погледна нагоре към мен.
С разтуптяно сърце се затичах надолу по стълбите.
— Добър вечер, Ана — каза той.
Аз само кимнах. Часът бе настъпил. От вълнение не можах да продумам нито дума. Той се спря за миг, за да го хвана под ръка, което сторих веднага. И двамата не бяхме в настроение да говорим. Мълчаливо вървяхме в посока Сена. Тук-там между постройките горяха факли, някои прозорци на къщите бяха осветени от свещи, ала повечето улици тънеха в мрак. Само очертанията на извисяващите се кули и неясните контури на покривите се издигаха към лунното небе. Над нас проблясваха звездите, ала тяхната светлина бе студена и далечна. Чувството не беше особено романтично, бях твърде развълнувана. Обичайната за деня шумотевица беше заглъхнала, градът спеше. Навън бе почти безлюдно. По едно време към нас се приближиха трима пияни мъже, които бързо заобиколихме. Въпреки това единият от тях се спря и вдигна маслената си лампа към лицето ми.
— Я какво прелестно съкровище си имаме тук? — рече той завалено.
Себастиано извади наполовина шпагата си от ножницата и се чу стържещ, заплашителен метален звук.
— Добре де — промърмори мъжът и залитайки, догони останалите.
Беше станало хладно и леко треперех.
— Студено ли ти е? — попита ме Себастиано. Това бе първото изречение, което продума след поздрава си.
— Малко — отговорих.
Той се спря, свали пелерината си и ми я наметна. Вълнената материя беше тежка и миришеше на него. Неволно се сгуших в топлината от тялото му, уловена в пелерината.
— По-добре ли е? — поинтересува се той.
— Много по-добре. Благодаря.
Докато вървяхме, той ме прегърна, което веднага ускори ударите на сърцето ми. Чувствах се прекрасно, толкова близо до него. Твърдо потиснах мисълта, че може би го прави със задни намерения.
Колкото по-близо стигахме до реката, толкова по-силна ставаше вонята на гниещи отпадъци. Понт о Шанж пустееше пред нас. На брега бяха акостирали лодки, хвърляйки люлеещи се сенки в клокочещата вода. На другия бряг на Сена, на неравномерно разстояние блещукаха като тлеещи точки в нощта факли и фенери.
— Ето го и моста — каза Себастиано. — Да минем по него и да видим дали се случват магии и чудеса.