Кимнах мълчаливо, едва дишайки, защото оставаха само няколко минути до нашето завръщане. Минахме бавно по моста. Себастиано държеше маслената лампа и осветяваше пътя. По средата на моста имаше прикрепен за парапета кръст. Там спрях, точно както се бяхме уговорили с Гастон.
— О, виж, кръст — казах, сякаш бе нещо абсолютно необичайно.
Да, виждам. На повечето мостове има по един. — Себастиано се огледа. — Имаме пълна луна. Само дето магията я няма.
Необходима бе импровизация.
— Себастиано — рекох (прозвуча Себастиен, ала със сигурност щеше да е за последно). — Мисля, че вече мога да ти върна пелерината. Стоплих се. — Свалих наметалото и го поставих върху раменете му. При това се обърнах така, че Себастиано трябваше да се завърти към мен и затова не можеше да види какво се случваше зад него.
— Ана — каза той, постави върху парапета зад мен лампата и ме погали нежно по бузата. Устните му бяха съвсем близо до моите. — Трябва да ти призная нещо.
— О, наистина ли? Ами тогава… просто го направи. — Бях на път да се разтопя от допира му, ала определено не беше подходящият момент. Вместо това се опитах да придам нормално изражение на лицето си. От другия край на моста към нас се приближиха две тъмно облечени фигури. Навярно носеха обувки с меки подметки, тъй като стъпките им не се чуваха.
— Но само не ме мрази — продължи Себастиано.
Откъде му идваха тези мисли? Някак си не се връзваха с признанието, което очаквах. Бях разтревожена и обезпокоена, ала нямаше време за обяснения. Двете фигури бяха вече съвсем близо. За да е сигурно, че Себастиано няма да ги забележи, направих най-близкото до ума. В този момент нямаше значение какво щеше да си помисли за мен. Обвих ръце около врата му и го целунах. Той се поколеба за миг, но наистина само за част от секундата, после ме прегърна толкова силно, че едва си поех въздух. Стори ми се, че през цялото време самообладанието му висеше на косъм, който сега се скъса. Веднага се издигнах във висините, тялото ми стана безтегловно, въпреки нощния студ ми стана горещо, а ушите ми забучаха — в тази целувка наистина имаше нещо. Изглежда, Себастиано изпитваше същото, защото ме стисна още по-силно.
Бях тотално отнесена, само в едно далечно кътче на съзнанието ми проблесна мисълта, че скоро порталът щеше да се отвори и да ни отнесе в бъдещето. Но логично, преди това нещо трябваше да се обърка, иначе щеше да е прекалено хубаво. Зад Себастиано нещо изпука, вероятно бе една от гредите на моста. Той ме пусна светкавично и се извъртя.
— Какво, по…
Не можа да каже нищо повече. Един тъп удар по главата го накара да замълчи. Аз извиках, когато той залитна и се свлече на земята. Гастон стоеше зад него c тояга в ръката.
— Съжалявам — каза той.
Себастиано изстена от болка и се обърна на една страна. От страх за него коленичих и внимателно положих главата му върху едното ми коляно.
— Много ли те боли? — Все още шокирана, се втренчих в Гастон. — Защо го направи?
Той просто сви извинително рамене.
— Ами тези дълги, остри шпаги… сигурното си е сигурно.
Стенейки, Себастиано се опита да се изправи, ала се заплете в пелерината си.
— Бързо — каза Гастон на призрачната фигура, която чакаше зад него.
Това трябваше да е старият — скитникът от бъдещето. Освен шапка, чиято голяма периферия закриваше лицето му, и една широка пелерина нищо друго не се виждаше. Старецът протегна ръка и докосна парапета на моста. Там, където допря дървото, то започна да свети. Златни лъчи се ширнаха във всички посоки, разсякоха мрака и се сляха. Целият мост започна да свети, сякаш бе от чисто злато — блестяща дъга, която се простираше от миналото в бъдещето.
— Какво е това? — извика Себастиано.
Гласът му звучеше потресен. Всичко наоколо започна да вибрира и дойде леденият студ, който проникна чак в душата ми. Наведох се ниско над Себастиано и увих двете си ръце около него.
— Не се страхувай, всичко ще е наред! — прошепнах му, въпреки че в този момент на преминаването аз самата не можех да си поема въздух от страх. Тогава дойде светкавицата, а след нея и тътенът, който заличи всичко около мен и ме хвърли в нищото, черно като катран.
Когато дойдох на себе си, веднага разбрах, че не се бе получило. Лежах просната насред някакъв остър камънак.
— Себастиано? — попитах изплашено.
Не последва никакъв отговор, дори и стон. В паниката си се изправих и като видях къде се намирам, нададох сподавен вик. Не беше тъмно, но не и съвсем светло. Заобикаляше ме сумрак. Бях се озовала насред развалини. Смесица от прах и дим се издигаше над напуканите стени на безбройните разрушени къщи. В далечината се мержелееше овъглена камбанария. Пред нея на разбитата настилка лежеше нещо дълго и тъмно, ала едва след като вятърът издуха настрана облаците дим, успях да видя, че е човешки труп. Носеше расо, беше свещеник. Със сподавен вик пристъпих напред и се огледах трескаво.