— Себастиано! — виках аз. — Себастиано!
Виках името му отново и отново, ала навсякъде зървах само призрачни, пусти руини. Големи, назъбени дупки зееха в стените на разрушените къщи, от които бяха останали само купища развалини. А между тях откривах останките от един мирен живот — разръфани от четене книги, наполовина изгорено канапе, огънат велосипед, очукан автомобил и смачкана количка за кукли. В един ъгъл можеше да се види почти запазен кухненски бокс c хладилник, върху който висяха семейни снимки и цветни детски рисунки. Зад кухненската стена лежаха още трима мъртви — семейството от снимките. Ридаейки, продължих да се препъвам в простиращите се наоколо руини. Замаяна, разбрах какво се бе случило: бях попаднала в кошмара от огледалото на Есперанца, едно алтернативно бъдеще, изпълнено c войни, смърт и разрушения. Това, значи, щеше да се случи с Париж, ако през 1625 година никой от пазителите на времето не се намесеше и не го предотвратеше — по какъвто и да е начин.
След известно време, което ми се стори цяла вечност, започнаха изстрелите. Навсякъде около мен трещеше и гърмеше. Куршуми свистяха над главата ми и се забиваха в земята, вдигайки във въздуха купища прах и парчета отломки, които се сипеха като дъжд върху ми. Бях приклекнала близо до една стена, покривайки главата си е ръцете, за да се предпазя от летящите парчета. Най-накрая изстрелите спряха и на тяхно място прозвучаха мъжки гласове.
— Жената се укрива тук някъде, обзалагам се на войнишката ми заплата!
— Кога за последен път си получавал войнишка заплата? Оттогава са минали години. Освен това май просто някаква котка пищеше.
— По-добре си затваряй устата и внимавай, в противен случай ще попаднем отново в засада. Съпротивата е навсякъде.
— Не е останала жива душа. Последните ги избихме вчера. Виж, все още лежат там.
— Казах да млъкнеш. Нищо друго не може да чуе човек. Тук има някой. Преди малко го видях и не приличаше на котка.
Гласовете се приближаваха все повече. Инстинктивно се притиснах по-близо до стената. Под крака ми се отрони камък. Шумът ясно се чу наоколо.
— Какво беше това? Там, зад стената!
Стъпките се приближиха и предпазителят на оръжие бе освободен, познавах звука от безброй филми. И тогава изстрелите отекнаха. Пробиха стената до мен и изпълниха въздуха с облак от натрошени камъни. Аз се проснах на земята.
— Ставаш смешен. И всичко това заради една котка.
— Нека да е мъртва котка. Мразя гадините.
КОТКАТА… Имаше изход!
Не трябваше да си слагам котешката маска, достатъчно бе, че я носех със себе си в чантичката, която все още висеше на врата ми. Със затворени очи я хванах здраво с две ръце. Под меката кожа усетих очертанията на монетите и здравия материал по ръбовете на маската.
— Отведи ме при Себастиано — казах високо. — Сега!
— Каква ти котка! — извика войникът.
От чантичката на врата ми заструи трептяща светлина. Един залп от автомата проби стената над главата ми, прах от хоросановата мазилка се разнесе във въздуха и ме накара да се закашлям. Докато ослепителната светлина се просмукваше в прашния облак и ставаше все по-светло, чух ругатните на мъжете. Последваха още изстрели, всичко около мен започна да трепти, блещукането се превърна в ярък лъч и тогава светът се взриви с оглушителен гръм и трясък.
Ден пети
Още преди да отворя очи, чух стон — и веднага разбрах, че идваше от Себастиано. Бях отново при него. От устните ми се отрони въздишка на облекчение. Нямаше значение къде се бях озовала този път — важното бе, че бяхме заедно.
Но миг по-късно вече не ми беше толкова безразлично къде се намирах, защото върху лицето ми падаха ледени капки. Изплашена, се изправих — и веднага съжалих за рязкото ми движение. Познатото главоболие туптеше в слепоочията ми. Този скок във времето не ми се бе отразил много добре.
Набързо изтрих водата от очите ми. Когато видях Себастиано да лежи до мен, на мига забравих за болката. Беше с отворени очи и ме гледаше.
— Слава богу! — възкликнах пламенно. — Ти си добре!
— Аз определено съм на друго мнение. — Той вдигна ръка и разтърка мястото на тила си, където го бе ударила пръчката на Гастон. — Проклятие, главата ми ще се пръсне. Къде се намираме, по дяволите?