Това беше добър въпрос. Огледах се наоколо. От всички страни се издигаха високи и тъмни дървета. Върху нас се изсипваше дъжд и превръщаше пръстта в кал. Подгизналата ми дреха беше прилепнала по тялото ми и бе ужасно студена. Заобикаляше ни мъглив и влажен полумрак, по приблизителна преценка бе рано сутринта.
Бързо се досетих какво бе станало: първото преминаване ни бе разделило. Докато аз бях в алтернативното бъдеще, Себастиано бе попаднал тук. В непосредствена близост трябваше да има таен портал, от който бе излязъл. А второто ми преминаване ме е отвело при него. Живи и здрави, и в нашето време, там където ни е мястото. Въпреки всичко накрая бяхме успели! Щастлива, погледнах Себастиано.
— Намираме се в гора — отговорих на въпроса му.
— Така ли, не думай! — Себастиано се изправи, хванал главата си с две ръце. — Как се озовахме от моста чак тук? Какво се случи?
Обзе ме ужасно предчувствие. Всъщност в този момент той трябваше да знае, какво се бе случило. Това, че нямаше представа, означаваше само едно… О, не, само това не!
— Себастиано? — попитах с треперещ глас.
Или поне това исках да кажа, ала прозвуча Себастиен. Това беше доказателството. Бяхме останали в миналото. Паметта на Себастиано не се беше възвърнала. Той нямаше представа, че пътувахме във времето. Че принадлежахме един на друг.
Той се намръщи.
— Какво има?
Започнах да плача, сълзите ми изригнаха и не можех да ги спра. Ридаейки, подпрях глава на коленете си и се потопих в скръбта и отчаянието си.
Не можех да престана да плача, бях толкова разстроена. От несполучливото ни завръщане. От ужасното алтернативно бъдеще, което видях.
Заридах още по-силно.
— Недей — чух да прошепва Себастиано над мен. И тогава той ме изправи и ме взе в прегръдките си. — Не е чак толкова лошо. Ще успеем да се върнем в града. А след това ще намеря онзи дебеланко и ще му покажа, че е по-добре да не се забърква с мускетари.
Той ме притисна успокояващо към гърдите си, а сълзите ми продължиха да се стичат в яката на ризата му, която, така или иначе, беше подгизнала от дъжда. Беше толкова хубаво в прегръдките му! Ако зависеше от мен, можех да стоя така цяла вечност, ала след известно време сълзите ми пресъхнаха и той ме пусна. Но преди това ме целуна нежно по челото. Дори няколко пъти. Аз въздъхнах дълбоко.
— Странно — каза той изненадан, докато се бъркаше за кесията си. — Не са взели парите ми. А също и шпагата. Питам се защо ли са още у мен. Обикновено джебчиите крадат ценности, а не водят хората в гората. Освен ако вече не са трупове. Но като изключим коварния удар по главата, се чувствам съвсем жив. И ти също изглеждаш добре. Или си ранена?
Поклатих мълчаливо глава.
Той ме изгледа в леко подозрение.
— Ти ме убеди да отида на моста. А онзи дебелак само това е чакал. Каква е връзката ти с него? Да не сте комбина?
— Не! — отрекох и се зарадвах, че не се беше развиделило напълно, защото тогава Себастиано със сигурност щеше да забележи изчервяването ми от чувството за вина. — Ако си чул какво казах, определено би трябвало да помниш колко се притесних от подлото нападение. Ако бяхме съучастници, щеше ли да ме завлече в гората заедно с теб?
— Точно това е въпросът. — Гласът на Себастиано все още звучеше подозрително. — Какво се случи, след като дебелакът ме извади извън строя?
— Нямам представа — излъгах.
— Ти също беше там!
— Припаднах. И дойдох на себе си преди малко тук, до теб.
— Теб също ли те повали на земята?
— Не, просто всичко около мен потъна в мрак.
— Ценностите ти все още ли са у теб? — Той посочи гърдите ми, или по-точно издутината, която ясно личеше.
Посегнах към кожената чантичка.
— Всичко е тук.
— Много странно. — Той ме погледна остро. — Как си обясняваш всичко това?
— Нямам представа.
Себастиано се втренчи в мен, сякаш по този начин можеше да разбере как бе навързано всичко. За щастие, той се въздържа от допълнителни въпроси, но останах с впечатлението, че не ми вярва нито дума.
Подаде ми ръката си.
— Да вървим. — Звучеше учтиво, но хладно.
Хванах го под ръка и се опитах да потисна неприятното усещане, което се надигаше в мен. Всички точки, които бях натрупала до вчера вечерта, изведнъж изчезнаха. Чувствах се като ходеща по въже над опасна пропаст.
Проправяхме си път през гъсти храсталаци и стъпвахме по хлъзгав мъх и изсъхнали клони, които се чупеха под краката ни. След няколко крачки усетих как лека тръпка премина по гърба ми. Миг по-късно видях защо. Пред нас се издигаше скала c човешки размери и форма на юмрук, която бях виждала и преди — по време на пикника c Мари и дядо Анри в Боа дьо Булон. Явно тук се намираше прозорецът на времето!