— До ушите ми достигна клюката, че с бала кралят иска да отклони вниманието от факта, че между него и съпругата му не всичко е наред — подхвърлих с надеждата да получа повече информация.
Чиновникът погледна тъжно и се почеса леко под рошавата си перука.
— Да, говори се, но аз не вярвам. Кралят искрено цени кралицата и балът с маски ще покаже, че благосклонността му към нея не подлежи на съмнение.
— От кого чу този слух? — попита ме Себастиано и се намръщи, което му придаде зловещ вид.
— Не си спомням — отвърнах. И тъй като сметнах, че малко ирония нямаше да навреди на интригантския му работодател, продължих: — Мисля, че онзи, който ми каза за това, го спомена във връзка с кардинал Ришельо. Доколкото си спомням, кардиналът не е особено добронамерен спрямо кралицата. — Лицемерно се обърнах към чиновника. — Вярно ли е, мосю?
Мъжът поклати глава и понечи да отговори, ала преди да продума, каретата спря. Бяхме пристигнали. Себастиано благодари и тикна в ръката му уговореното възнаграждение, при което чиновникът ни пожела, сбогувайки се, един дълъг и щастлив живот.
— Много благодаря — казах учтиво, докато Себастиано, който беше слязъл първи, ми подаде ръка.
Той не удостои с внимание отдалечаващата се карета и махащия за сбогом чиновник, а вместо това ме погледна мрачно.
— Искаш ли го? — попита той.
— Какво? — отвърнах объркано.
— Един дълъг и щастлив живот.
— Разбира се. Всеки го иска.
— Тогава по-добре внимавай предпоставките за това да са налице.
Погледнах го мнително.
— Какво искаш да кажеш?
— Мисля, че много добре знаеш.
Бузите ми горяха.
— Нямам никаква представа за какво говориш.
— Тогава всяка следваща дума е излишна. — Той се поклони леко. — Сбогом, Ана.
— Чакай! Трябва да си вземеш пелерината! — С изтръпнали пръсти се опитах да я разкопчая, ала той махна с ръка.
— Задръж я. Имам още една.
— Себастиен. — Мразех нежеланото и чуждо звучене на името му, бях на път отново да се разплача, защото между нас стоеше това непреодолимо препятствие. Всичко беше толкова объркано! В отчаянието си извиках: — Не можем ли просто да се отнасяме един към друг нормално? Мразя, когато си такъв.
— Какъв?
— Толкова… отблъскващ и студен! — Погледнах го умолително и хванах ръката му. Тогава осъзнах колко студени са пръстите ми в сравнение с неговите, които почувствах толкова топли и силни. Той веднага сграбчи и другата ми длан, обви и двете закрилнически със своите и леко ги разтри.
— За бога, пръстите ти са като ледени висулки!
— Съжалявам.
— За какво?
Свих рамене.
— Без значение. За нещата, които те дразнят у мен. За всичко, ако така искаш.
Дясното ъгълче на устните му се изкриви в лека усмивка.
— Всичко? Не, Ана. В никакъв случай не ме дразни всичко у теб. — Гласът му се натъжи, а лицето му стана сериозно. — Точно в това е проблемът.
— Това означава ли, че не ме намираш за чак толкова ужасна?
— Така изглежда.
Поех си дълбоко въздух.
— Значи, ще се видим пак?
— Вероятно по-скоро, отколкото би било добре и за двама ни.
Докато все още разсъждавах върху последните му думи, той ме дръпна съвсем неочаквано към себе си и силно ме прегърна. Целуна ме кратко, но интензивно, след което ме пусна така ненадейно, както ме и прегърна. Прочетох в погледа му искрена тревога, ала в следващия момент се обърна и тръгна, отдалечавайки се от огрения от слънцето Плас Роаял.
Мари не беше на себе си от притеснение. Тя ме посрещна на стълбите и плесна с ръце, когато видя колко съм раздърпана, мръсна и замръзнала.
— Mon Dieu[15] помислих си, че никога няма да те видя отново! Цяла нощ не съм мигнала! Не можеш да си представиш колко се укорявах, когато не се върна!
— Ти нямаш вина — рекох вяло.
Тя пренебрегна думите ми.
— Изобщо не трябваше да ти позволявам да се срещаш с този непредвидим тип!
— Той не е виновен.
— Но той те е принудил да прекараш нощта с него! — Тя ме огледа от главата до петите и по красивото ѝ лице се изписа ужас. — На открито!
— Ъ… не се случи това. Бяхме нападнати и отвлечени. От… разбойници.
— Разбойници?
Избягнах невярващия ѝ поглед.
— Да. Захвърлиха ни в гората. За щастие, нищо по-лошо не се случи.
Не останах с впечатление, че се върза на историята ми, ала за мое голямо облекчение, не продължи да ме разпитва. Заповяда веднага да съблека мокрите си дрехи и не миряса, докато не влязох в пълна с гореща вода вана, за да се стопля. Минет бе призована, за да ми измие косата и покрай другото да ми подава хапки, които по нареждане на Мари донесоха от кухнята.