Беше ми малко неудобно да се къпя в присъствието и на двете, ала за хората в този век това бе съвсем обичайно.
Мари гледаше нетърпеливо, докато Минет ми подаваше прани кърпи, за да се подсуша, и разресваше косата ми. Седях на една табуретка, облечена в чиста долна риза, и похапвах вкусни малки соленки, а през това време Минет сръчно сплете косата ми на две плитки и оформи с тях прическа тип венец. Само дето не заприличах на благородна дама, ами по-скоро на Майли Сайръс като дванайсетгодишна.
— Достатъчно — каза Мери на Минет и ѝ нареди да напусне стаята. Очевидно изгаряше от нетърпение да говори с мен на четири очи. — Толкова се радвам, че отново си тук — призна тя, когато Минет излезе.
— Аз също — отвърнах, докато изяждах трохите на последната соленка. Това беше само половинчата лъжа. Разбира се, бих предпочела да съм в двайсет и първи век заедно със Себастиано, ала след като бях заседнала в 1625 година, определено ми беше много по-комфортно да живея при Мари. Гореща вана, чисти дрехи, вкусни соленки за закуска, меки тапицирани мебели, камериерка, която ми правеше прически — беше истински лукс, който малко хора си позволяваха.
Въпреки това не можех да допусна това да ме разсее. Моята основна цел бе да се върна у дома, затова трябваше веднага да започна с кроенето на планове. Като първо трябваше да уведомя Гастон, че преминаването бе неуспешно. И исках да му се скарам, задето удари Себастиано. Но засега нямах тази възможност, защото Мари изискваше цялото ми внимание.
Тя изглеждаше изключително развълнувана, бузите ѝ бяха леко зачервени, а очите ѝ горяха от вълнение.
— Нямаш представа какво се случи! — Мари крачеше неспокойно нагоре-надолу из стаята. Светлата ѝ копринена рокля шумолеше при всяка крачка. — Тази вечер тя ще дойде тук. При мен!
— Кой? — попитах озадачено.
Мари се ослуша и понижи глас заговорнически.
— Тя.
— О, искаш да кажеш… — Помислих малко, ала нямаше кой друг да е. — К…
— Шт! — Мари сложи пръст на устните си. — Това е тайна! Никой не трябва да разбира! Само ти!
— Защо точно аз? — попитах смутено.
— Защото ти имам доверие. Ще освободя слугите, за да няма нежелани свидетели. Но ще имам нужда от помощ.
— Помощ?
— Е, с това, което правят прислужниците. Отварят врати, палят свещи, сервират вино и блюда и други подобни, нали знаеш. И между другото, трябва да следиш някой да не попречи на срещата. Това е най-важното!
— Какво имаш предвид под среща? — Още докато задавах въпроса, знаех какъв отговор ще последва.
— Ще дойде още някой — прошепна Мари.
— Разбирам — отвърнах също толкова тихо.
Това наистина беше много вълнуващо! Кралицата щеше да се срещне тук с любовника си! И Ришельо в никакъв случай не биваше да узнае.
От което веднага изникваше въпросът, защо Мари ми сподели тайната, след като знаеше, че се срещам с любимия мускетар на кардинала.
— Защо си толкова сигурна, че можеш да ми се довериш? — изтърсих аз.
— Защото вярвам в теб — рече просто тя. — Ти си моята сродна душа, не ти ли го казах вече? Когато опознаеш кралицата, ще разбереш лоялността ми към нея и защо трябва да се направи всичко възможно, за да не може никой да я предаде. Особено онова интригантско парвеню кардиналът. Заедно ще предотвратим да не ѝ навреди. — Гласът ѝ звучеше решително, а лицето ѝ имаше безмилостно изражение, все едно се намираше на жизненоважна мисия. Изведнъж я обгърна аура на решителност, сякаш целта на живота ѝ се състоеше в това, да спаси кралицата от машинациите на кардинала.
Хрумна ми мисълта, че наистина можеше да е така. Навярно това бе единствената причина да я пратят в миналото. А моята задача бе да ѝ помогна, ето защо не можех да си тръгна. Подозирах също, че имаше нещо общо с бала. Не можеше да е съвпадение, че през изминалите дни слушах само за този прием. Дори Есперанца го беше споменала, а и на него можех да нося маската. Тогава допуснах, че има предвид баловете като цяло, ала гледайки назад, явно е имала наум един определен прием, а именно предстоящия кралски бал с маски. Там щеше да бъде поставено началото на бъдещето. Бъдещето на кралицата. Изведнъж всичко ми се изясни, нямах никакви съмнения.
— Каквото и да е намислил кардиналът, ще го осуетим. Можеш да разчиташ на мен. — Говорех със същата решителност като Мари преди малко. Потиснах с мъка разяждащите ме опасения, че се налагаше — поне отчасти — да се изправя срещу Себастиано, който заемаше страната на кардинала. По поръчение на Ришельо той шпионираше кралицата и сметнах, че част от задачата ми е да му попреча. Току-виж съм успяла да го дръпна на наша страна! До бала разполагах с още няколко дни. Въпреки че не знаех какво щеше да се случи там, бях твърдо решена да го предотвратя. Най-накрая имах цел! Дори и само тази яснота ме изпълни с нова надежда.