Кралицата тактично се престори, че нищо не забеляза. Следваше ме по стълбите с грациозни стъпки, повдигнала c две ръце тежката си пелерина. Розовите листенца по стълбите бяха пометени от полите ѝ и тя не обърна внимание на романтичната украса. Лицето ѝ бе бледо от вълнение. Искаше ми се да ѝ кажа нещо успокоително, като например Всичко ще е наред, но най-вероятно щеше да го приеме като проява на прекалено фамилиарничене, затова се въздържах.
— Оттук, Ваше Величество. — „Величество“ звучеше дори по-добре от Височество. Чувствах се почти като истинска придворна дама. Съобразителна, дискретна, компетентна. С бързи крачки вървях по коридора… и се спънах в купата с пралини, която бях оставила преди малко. Със сдържана учтивост кралицата отново се престори, че не забелязва, докато аз подскачах на един крак, за да махна една залепнала бадемова пралина от подметката си.
Мари стоеше в очакване на прага на отворената врата на спалнята.
Кралицата въздъхна с облекчение.
— Скъпа приятелко! Сърцето ми се стопля, когато те видя! — Тя бързо се отправи към Мари и я прегърна със сестринска обич, а Мари отвърна на прегръдката ѝ, изпълнена с топлина. Изглеждаше така, сякаш двете наистина се познаваха от години, въпреки че тяхното приятелство, както знаех, съществуваше благодарение на изкуствена обща памет.
Звукът от чукчето на външната врата отекна още веднъж — отново седем пъти.
— Това е той — прошепна кралицата.
Бледото ѝ допреди малко лице порозовя, а изящно изваяните ѝ ръце се разтрепериха.
— Отивам бързо да отворя вратата — предложих аз.
Така кралицата можеше да си пийне глътка вино, за да притъпи вълнението си. Или да обсъди с Мари необходимите мерки по потулването на нещата.
А що се отнасяше до мен, все още бях замаяна от решението да се използва кърпичката на Себастиано с цел да бъде дискредитиран пред кардинала. Някак трябваше да го предотвратя. Дори да имаше само нотка на съмнение относно лоялността на Себастиано, лесно можеше да се стигне дотам, Ришельо да му вдигне мерника. Или още по-лошо: веднага да се превърне в обществен враг номер едно.
Най-добре бе да се опитам да покрия кърпичката навреме, макар че така щях да осуетя плановете на
Мари. Като цяло имах лошото чувство, че се движа по много тънък лед.
Внимателно отворих голямата входна врата. Друга фигура с качулка, значително по-висока от кралицата, се шмугна покрай мен и влезе в къщата. И този път качулката бе отметната назад, този път от мъжка ръка, разкривайки лице, на което щяха да завидят повечето холивудски звезди. Приличаше малко на Аштън Къчър.
— Здравей — рекох аз. Ала се чух да казвам Приемете моите почитания, като гласът ми прозвуча сравнително пискливо. В края на краищата не срещах всеки ден херцог, и то такъв, който приличаше на филмов актьор и беше таен любовник на кралицата.
Той ми се усмихна любезно.
— Дали мадам вече пристигна?
— Току-що. Последвайте ме, ще ви отведа при нея.
Той ме задмина по стълбите, навярно изгаряше от нетърпение. С големи крачки херцогът изкачи останалите стъпала, толкова бързо, че едва го следвах. Горе чух гласа му.
— Любима! Най-после!
— Джордж, mon amour[17]! — чух да отговаря кралицата, останала без дъх.
След което вратата на спалнята се затръшна.
Значи, херцогът се казваше Джордж. Точно както в романа Тримата мускетари.
Към мен по коридора се приближи Мари. Очите ѝ блестяха на светлината на свещите.
— Сега влюбените са отново заедно! — прошепна тя. Заслушвайки се, тя обърна глава. — Трябва да се оттеглим за известно време и да ги оставим с щастието им. — Усмихната, тя ме погали по косата. — Благодаря ти за помощта. — След това с тихи стъпки отиде в собствената си спалня. Поради липсата на друга работа — и защото вече беше късно — и аз се прибрах в стаята си и легнах на леглото. Нямаше да навреди да си почина малко, през последната нощ не спах добре. Все пак и дума не можеше да става за истинско отпускане, за това бях прекалено развълнувана. Освен това стаята не беше шумоизолирана. Или пък кралицата и херцогът бяха прекалено шумни. Чуваше се всичко: скърцането на леглото, стоновете на Джордж и възторжените въздишки на кралицата. Тъкмо се канех да изляза от стаята, но за мое облекчение, приключиха веднага след това. Не след дълго започнаха да разговарят и дори сега можех учудващо добре да чувам думите им. Изправих се, изненадана, и тръгнах към стената. На няколко крачки от таблата на леглото ми, разговорът се чуваше особено ясно. Говореха си за подаръка, който кралицата бе донесла на Джордж. Прокарах внимателно пръсти по стената, докато не напипах малкия процеп под копринените тапети. Беше ясно защо се чуваше всичко — тук имаше свързваща врата. Тя не се виждаше, а беше скрита под нарисуваните в ориенталски стил тапети. Дори дръжката бе отстранена, затова нищо не подсказваше за наличието ѝ. До този момент не бях разбрала, че съседната стая не се използваше.