— Не можеш да ми подариш диамантената си огърлица — протестираше херцогът.
— Моля те, вземи я любими. Тя е залог за моята любов и вечна вярност!
— Този накит е твърде ценен. Вече чух, че кралят е похарчил цяло състояние за него. Една дузина чисто бели скъпоценни брилянти!
— Ето защо ти я давам. Тази огърлица е най-ценното нещо, което притежавам. Е, да, получих я от Луи, но за него бе само една публична демонстрация на кралската му щедрост, а не признак на истинската му привързаност, която той пази за други. Ето защо ти я подарявам по собствено желание и от любов. — Кралицата добави умолително: — Не трябва да я отхвърляш, Джордж!
Ставаше все по-вълнуващо. Буквално бях залепила ухо до тапицираната врата. Беше точно като в романа! В него кралицата също бе подарила на любовника си брилянти! И нищо хубаво не беше излязло от това. След това неприятностите с кардинала и краля се бяха развихрили c пълна сила. Така да се каже, брилянтите бяха изходната точка на цялата криза!
— Тогава ще я приема в знак на нашата вечна връзка — отвърна Джордж.
По-добре не я вземай! — исках да извикам от другата страна на стената. — Ще ти донесе само нещастие!
Но разбира се, не казах нито дума.
— Винаги ще я нося в сърцето си — продължи Джордж.
Много ясно. Нямаше как да увеси тези камъни на врата си, щеше да се забележи. Независимо от това, брилянтите щяха да донесат големи неприятности, в случай че всичко се развиеше както в романа. Ришельо щеше да разбере, че кралицата вече не притежава огърлицата, ами я е подарила на любовника си. И щеше да каже новината още прясна на краля и да го подстрекае да заповяда на кралицата да си сложи брилянтите на маскения бал. Което щеше да послужи като доказателство за нейната изневяра. И за да не може кралицата да си вземе обратно колието преди бала, Ришельо щеше да нареди да го откраднат от херцога. Една мистериозна жена щеше да извърши кражбата. Ала Д’Артанян и приятелите му щяха да успеят да го върнат точно навреме.
Хм, всичко беше много странно. Балът наистина щеше да се състои. Ала коя бе мистериозната жена и кой бе Д’Артанян? И каква беше моята роля в цялата история? Усилено размишлявах над тези въпроси до момента, в който не започна вторият рунд.
— О, любов моя! — изстена Джордж. — Колко си красива! Този път ще отнеме повече време, обещавам ти.
Само това липсваше! С пламнали уши отстъпих крачка назад от стената. Ала независимо от това звуците се чуваха все така силно. Бе невъзможно да остана тук и да слушам, затова реших да сляза долу в кухнята и да си взема някаква дреболийка за ядене. Тихо се измъкнах от стаята, спрях за миг в коридора и се ослушах. Шумът се чуваше дори тук, но естествено, значително по-приглушен.
Изведнъж ме засърбя вратът.
— Какво правиш там? — попита някой от стълбището. Беше дядо Анри! Сърбежът бе ясно предупреждение — той не трябваше да се приближава, в противен случай щеше да чуе звуците и всичко да се разбули, а кралицата да изпадне в сериозна беда! Не че щеше да я предаде умишлено, беше прекалено мил, за да стори такова нещо, ала според мен беше прекалено порядъчен. Можеше съвсем случайно да се изпусне, при това дори и пред неподходящите хора.
Изтичах към него, за да му отвлека вниманието.
— О, вие сте се върнали! Мари каза, че ще прекарате нощта при стария ви приятел от армията!
— Да, такива са намеренията ми — рече той. На светлината на свещите лицето му изглеждаше свежо и розово, бе в приповдигнато настроение и миришеше, сякаш бе пресушил някоя и друга чаша вино. — Аз отново ще се върна, приятелят ми отвори една отлична бутилка червено вино, c превъзходен букет. Но първо трябва да взема нещо, което бях забравил.
Наистина ли? Какво е то? Мога ли да ви помогна?
Той огледа стълбите и пода.
— Това розови листа ли са?
— Ами… да. Двете с Мари искахме… да изпробваме нещо. Дали… ъъ, дали къщата мирише по-добре, когато има разпръснати листенца.