Дядо Анри подуши, разширявайки ноздри.
— Аз нищо не надушвам.
— Да, и ние това установихме.
Той се почеса безпомощно по главата. Бялата му разрошена коса стърчеше във всички посоки.
— Какво исках да направя?
— Да се върнете при вашия приятел.
— Но защо въобще съм тук?
— Защото искахте да вземете бутилка вино — казах с гузна съвест. Беше долно от моя страна да злоупотребявам с краткотрайната му памет, ала ако не исках да изложа кралицата на опасност, нямах друг избор.
— О — рече той и ме погледна объркано. — Обаче виното е долу в избата.
— Точно така. Ще дойда с вас, така ще можем заедно да изберем някое.
Това и сторихме. Въоръжени с фенер, слязохме по стръмните стълби към избата, като отстранявах с ръка паяжини и потръпвах при всяко шумолене, идващо от тъмните ъгли. Шумът ми беше познат, бяха мишки. Въпреки това смело изчаках дядо Анри, докато си мърмореше тихо и оглеждаше запасите с вино. Накрая той извади една прашна бутилка с червен восъчен печат.
— Ето това е подходящо. Отлежало червено с първокласен букет.
След това се върнахме във фоайето, където дядо Анри рязко спря.
— Сетих се! — рече той. — Исках да си взема сабята! Тази, с която навремето съм воювал!
— От салона?
Той кимна.
— Изчакайте тук, бързо ще ви я донеса.
И вече тичах нагоре по стълбите. Сабята бе окачена на видно място на стената, точно до една картина, която изобразяваше сражение. Досега не бях разглеждала по-внимателно картината, тъй като я намирах за ужасно жестока. Хората бяха прободени с мечове или набити на колове, някои дори висяха на бесилки — цялото платно изобразяваше кръв и убити. Нямах представа коя касапница бе представена, ала за дядо Анри изобразеното на картината бе от съществено значение, точно както и сабята. Свалих я от стената — и почтително я отдалечих от мен. Беше неочаквано тежка и изглеждаше доста остра. Ледена тръпка премина през тялото ми, защото неволно се зачудих колко ли хора бяха намерили смъртта си чрез тази сабя. Внимателно и с протегната ръка я носех далеч от мен. Откъм галерията наострих уши към коридора, водещ към спалните — и действително вторият рунд все още не бе приключил. Бързо изтичах надолу по стълбите.
— Много благодаря — каза дядо Анри, когато в преддверието му подадох сабята. Той бе взел една кърпа, която уви около острието. — Навремето имах подходяща ножница, ала я изгубих през Вартоломеевата нощ. След това не можех да събера сили да си набавя нова, защото никога повече не исках да използвам сабята.
— Вартоломеевата нощ? — попитах аз. Бе прозвучал така, сякаш всеки трябваше да знае за какво става дума. И наистина смътно си спомнях понятието, което означаваше, че някога го бях учила по история, но след това го бях забравила, точно както ставаше с деветдесет и пет процента от учебния материал.
— Нощта на масовото клане — обясни Анри, гласът му звучеше потиснат, а в очите му се четяха тъга и неугасваща болка. — Касапницата бе преди повече от петдесет години и въпреки това си спомням всяка подробност. Избиването продължи през цялата нощ. Навсякъде лежаха мъртви в река от кръв, нямаше уличка в града, която да не беше покрита с трупове. Деца, жени, старци — убийците нямаха милост. Като резултат, в цяла Франция последваха кръвопролития, хиляди загубиха живота си.
— Защо са причинили това на хората? — попитах ужасена.
— Защото бяха хугеноти. Малко оцеляха през тази нощ. Аз бях един от тях. Бяха ме ранили тежко, мислеха ме за мъртъв и ме оставиха да лежа между труповете. На следващия ден дойдох на себе си, ала никой от семейството ми не бе останал жив.
Сега си спомних. Хугенотите са френските протестанти и бяха преследвани поради религиозни причини, също както в Германия, само дето във Франция с течение на времето бяха лишени от всякакви права и прокудени, или избити както през Вартоломеевата нощ.
Горкият Анри! Чувството на съжаление ме изгаряше! Какво му бе причинил преходът от миналото в бъдещето! Как можеше да му насадят такива ужасни спомени!
— Ала все пак малкото оцелели от нас се толерират от властта — каза Анри с горчивина. — Но това е деликатно равновесие, което може да се промени във всеки един момент. Заради Ришельо става все по-трудно за нашите. Един ден ще трябва да напуснем домовете си, ако искаме да останем живи.
Думите му прозвучаха пророчески тъжно, ала си спомних, че точно това щеше да се случи. Луи XIV, наследник на настоящия крал, щеше да приеме закон, с който да забрани на хугенотите протестантската им вяра и така щеше да ги прогони завинаги от Франция.