— Не.
— Или да хапнем нещо? Можем да отидем в кухнята и да проверим какво има за ядене. Точно това се канех да направя.
— Не. — Той ме целуна по ухото и се притисна към мен с ясни намерения. — Предпочитам нещо друго.
О! Беше точно това… което и аз исках.
— Мога да ти покажа стаята си — изтърсих, преди да съм помислила.
— С удоволствие — рече той.
Наум се обявих за напълно откачила. През тайната врата щеше да чуе всеки звук, беше невъзможно да отидем в стаята ми. Ала в следващия момент ми просветна — можех да го заведа в таванската стаичка, където бях спала първата вечер! Намираше се достатъчно далеч. Просто там щях да му отвличам вниманието, докато кралицата и херцогът не напуснеха къщата. Което щеше да стане съвсем скоро.
— Добре — казах, дишайки дълбоко. — Ела с мен. — Взех маслената лампа, хванах го за ръката и го задърпах нагоре по стълбите, надявайки се, че няма да забележи няколкото тъпи розови листенца, които бяха останали на стъпалата.
Горе, при галерията, Себастиано се спря.
— Чакай — заповяда той.
— Какво има? — попитах изплашено.
— Това. — Отново ме прегърна и ме целуна с копнеж.
Борех се да не загубя и малкото ми останал здрав разум, взех се в ръце и му се отскубнах, за да го отведа към стълбите, които водеха към тавана. Стаята изглеждаше точно така, както я оставих — леглото беше оправено и всичко останало бе прилежно подредено. Дори торбата ми с дрехи беше тук, тъй като Мари ми бе забранила да нося вехтите стари неща, както бе нарекла дрехите и обувките от Есперанца.
Себастиано пусна ръката ми и свали ножницата си, поставяйки я на облегалката на един стол. После откопча жакета си, пристъпи напред и се спря на крачка от мен. На светлината на малката лампа, която носех със себе си, той изглеждаше привлекателно опасен с тъмната си брада. Преглътнах, защото изведнъж се почувствах, сякаш стоях на ръба на скала. Една грешна стъпка и щях да падна в бездънните дълбини.
Той положи ръка на бузата ми и нежно ме погали. Усетих топлината на кожата му.
— Ана — рече тихо. — Наистина ли го искаш?
— Да — прошепнах аз. И направих крачката, която все още ни разделяше. Най-после!, успях само да си помисля и от този момент нататък напълно изгубих всякаква връзка с действителността. Той ме прегърна силно и ме целуна страстно, а аз доброволно се оставих да падна. Ала не в бездънните дълбини, а във вселена, пълна с блестящи звезди.
Беше просто прекрасно, почти като първия ни път. Строго погледнато, така си и беше, поне за Себастиано. И този факт доста ме притесни. Глождеше ме, че легна с мен, въпреки че си имаше сериозна приятелка. Той не си спомняше за нея, но все пак тя съществуваше. Това, че аз бях сериозната му приятелка, не променяше нещата, защото той и не подозираше за мен, следователно можех да бъда и някоя друга. Теоретично погледнато.
Отне ми известно време, докато осъзная колко объркани и нелогични бяха мислите ми. И че ревнувах от мен самата, което беше също толкова безсмислено и глупаво. Освен това бях изпълнена е болезнена мъка, въпреки че ми беше толкова хубаво с него. Някак си, се надявах, че ще си спомни за мен. По време. Или след това. Но паметта му не се върна. Себастиано все още не знаеше, че се познавахме от много дълго време.
Лежах в прегръдките му, а той галеше косата ми. След известно време стана и отиде до прозореца. Стаята имаше малка капандура с гледка към Плас Роаял, през която много добре се обхващаше с поглед площадът. Пред фасадите имаше запалени улични лампи, така прибиращите се късно по домовете си хора се ориентираха по-лесно в мрака. По доброто осветление си личеше, че тук живееха богаташи.
Себастиано остана неподвижен на прозореца. На светлината на свещите голото му тяло приличаше на статуя на римски войн. Не можех да сваля очи от него и така след известно време забелязах бдителната му стойка. Изглеждаше така, сякаш наблюдаваше нещо на площада.
Загрижена, станах от леглото, увих се в чаршаф и надникнах през рамото му. Подскочих стреснато, защото долу вървеше кралицата! Веднага разбрах, че е тя, въпреки че бе забулена, както при пристигането ѝ. Тя бързаше към една чакаща покрита носилка и се оглеждаше крадешком. След нея пред къщата се появи Джордж. Той се движеше на безопасно разстояние, но за посветените веднага ставаше ясна връзката им — кралицата му прати въздушна целувка и той ѝ отвърна. Тогава той изчезна под аркадите, а кралицата бързо се качи в покритата носилка, която бе вдигната и понесена от двама силни слуги. Веднага след това площадът опустя, сякаш нищо не се бе случило. Ала онзи миг, в който кралицата и Джордж спонтанно изразиха любовта си, не можеше да се върне назад. И Себастиано бе видял всичко.