Той се обърна към мен. Дори не направих опит да се престоря, че сцената на площада не беше от значение. От безизразния му поглед ми стана гадно и сведох тъжно глава.
— Ето защо поиска да се кача при теб — каза той, звучейки делово. — За да ми отвлечеш вниманието от това, което се е разигравало през цялото време в тази къща. Колко хитро и пресметливо.
— Не е вярно! Не беше пресметливо. Във всеки случай не само. Аз… аз исках да бъда с теб! Наистина го исках! — В отчаянието си го погледнах. Тогава реших да хвана бика за рогата и да бъда напълно откровена с него. — Трябва да опиташ да ги разбереш! — казах умолително. — Кралят не може да я направи щастлива, тя него също. Вероятно знаеш за неговите наклонности, нали? Не смей да твърдиш, че не е вярно! Защо тогава тя да не може да обича когото си поиска? Не вреди на никого! Тя има право да обича и да бъде обичана! Всеки човек има това право! — За да му докажа, че играех със свалени карти, продължих настойчиво: —Кардиналът иска да използва тази история за егоистичните си цели. Чувствата на другите хора изобщо не го интересуват. Интересува го само властта му. Той манипулира хората! И теб също, Себастиано! — Отново прозвуча като Себастиен. Преряза ме остра болка, ала не отстъпих. — Само за да видиш колко е подъл, ще ги споделя, че той ще убеди краля да упражни натиск върху кралицата, за да я накара да си сложи брилянтите на бала с маски. И по този начин ще я злепостави!
— Защо това ще я злепостави?
— Защото вече не притежава огърлицата.
Себастиано веднага си направи верния извод.
— Да не би да я е дала на Джордж Вилиърс в знак на любовта си?
Прозвуча присмехулно, а аз не можах да потисна надигналото се неприятно чувство в мен. През цялото време е знаел кой е любовникът на кралицата, а сега от мен бе разбрал, че тя бе подарила на Джордж колието. В случай че утре сутринта изтичаше при кардинала с тази информация и по този начин му предоставеше подходящото средство за злепоставяне, за всичко щях да съм виновна аз. Освен ако не успеех да го убедя, че стоеше на погрешната страна. Ако наистина задачата ми бе да предпазя кралицата от злонамерените машинации на кардинала, трябваше да склоня Себастиано да се превърне, така да се каже, в Д’Артанян. Затова бе необходимо да му кажа цялата истина.
— Ти също трябва да се пазиш от кардинала. Ако е в негов интерес, той не би се поколебал да обвини и теб.
— Как ти хрумна тази абсурдна идея?
— Не е толкова абсурдна. Ако Ришельо обвини един влиятелен херцог, че има афера с кралицата, може да се стигне до нежелани дипломатически конфликти. Затова пък един обикновен, ала добре изглеждащ мускетар ще бъде много по-подходящ за едно такова обвинение. Може да се окажеш подходяща пионка, особено ако доказателствата го потвърдят.
— За какви доказателства говориш?
— Мари ще се погрижи кърпичката ти, която наскоро забрави тук, да стигне до Ришельо.
Себастиано веднага разбра.
— Доста добро изнудване. — Гласът му беше леден. — Ако се очаква това да ме спре да докладвам на кардинала какво видях тази вечер, можеше да си спестиш усилията.
— Не те изнудвам! — Погледнах го ужасена. — Просто исках да ти докажа, че съм честна c теб!
— Наистина ли? Колко честна беше с мен, когато ме заведе на моста, където ме чакаха съучастниците ти?
— Това беше… само за твое добро!
— Удар по главата е мое добро? — Гласът му звучеше саркастично.
— Това не беше планирано! Трябваше заедно да… — се върнем в бъдещето, исках да кажа, ала бариерата не го допусна.
Думите просто не излизаха.
Стоях там безмълвно и с отворена уста. Навярно изглеждах доста глупаво. Ала това бе най-малкият ми проблем. Себастиано бе толкова разгневен и изпълнен c презрение, че всичко в мен се сви на топка. Исках да се защитя и да му разкажа всичко, ала не можех да изрека същинската истина. Нищо за нашето общо минало. Нищо за това, че идва от двайсет и първи век. И за съжаление, нищо за това, че се обичахме и принадлежахме един на друг.
Той мълчаливо се облече, а аз повече не можех да сдържам сълзите си. Те се стичаха по лицето ми и капеха върху ръцете, с които притисках чаршафа към тялото си. С тихи ридания седнах на леглото. Себастиано, който иначе не можеше да ме гледа как плача и обикновено омекваше при вида на сълзи, не показа никаква емоция. Лицето му бе като вкаменено. Той обу ботушите си и си закопча ножницата.