През останалата част от пътя никой не ме следваше. Бях успяла да заблудя Себастиано, което ме изпълни с удовлетворение. Все още му се сърдех. Само да си върнеше паметта, щяхме да си изясним някои неща.
Мари съвсем точно ми беше описала къде се намираше заложната къща.
— Това е втората къща в уличката между църквата и реката. Над вратата виси табела с три златни топки.
Под църква имаше предвид „Нотр Дам“, която не можеше да се пропусне, дори и през нощта. Под лунното небе катедралата образуваше голяма сянка. Когато се приближих, видях един пазач пред средната от трите големи кули — една малка фигура пред огромната сграда. На площада пред главната фасада горяха факли. Пейзажът изглеждаше сюрреалистично и малко зловещ, както в Гърбушкото от „Нотр Дам” Сякаш големите каменни статуи можеха да се надигнат от своите ниши или всеки момент един от приказните демони по фасадата щеше да размаха крила и да ме сграбчи.
Когато свих надясно по тясната уличка до църквата, пазачът погледна към мен, ала не се опита да ме спре. В тъмнината къщата на лихваря изглеждаше почти толкова черна, както и всичко наоколо, ала след дълго взиране в табелата над вратата, успях да видя трите топки. На лунната светлина те изглеждаха по-скоро сиви, отколкото златни.
Колебливо почуках с чукчето по напуканата дървена врата. Когато дочух отвътре шума на влачещи се крака и след това скърцането на резе, неволно притаих дъх. В следващия момент вратата се отвори и аз ахнах стреснато. Показа се свещ, а след нея едно сбръчкано лице, обградено от дълги сиви къдрици.
— Вие ли сте лихварят?
Мъжът се втренчи в мен c очакване.
— Аз съм отзивчивият ангел — казах паролата, която Мари беше уговорила c лихваря. Намирах я за глупава, но при стеклите се обстоятелства не можех просто да я променя.
Старецът мълчаливо отвори широко вратата и ме пусна да вляза. Свещта само бегло осветяваше стаята. Тъмен нисък таван, дълги дървени дъски на пода, шкаф, защитен c няколко катинара, изтъркан тезгях c малка везна, лупа и канцеларски принадлежности.
— Ето разписката — казах аз. — И парите.
Оставих всичко на масата. Старецът разгледа документа c лупата, преброи с изненадващо пъргави пръсти монетите и ги прибра в една кожена кесия, която носеше на колана си. След това мудно отключи шкафа, извади едно сандъче, също заключено, и го отвори. Бе поставил свещника на тезгяха и на трептящата светлина на пламъка видях, че старецът носеше ермолка[18]. Оттам и дългите къдрици на слепоочията — беше евреин. При вида на шапчицата се сетих, че в по-ранните векове християните са нямали право да изискват лихва и затова отпускането на кредити е бил традиционен еврейски занаят.
Лихварят извади от сандъчето едно малко кадифено ковчеже и го отвори, за да ми покаже съдържанието. При вида на бляскавото колие отново ми секна дъхът, ала този път след почтително и рязко поемане на въздух. Никога не бях виждала такова красиво бижу! Фините фасети на скъпоценните камъни улавяха светлината на свещта и я превръщаха в сияещи синьо-бели искри. Без да го осъзнавам, протегнах ръка към бижуто, ала преди да го докосна, лихварят отново затвори ковчежето. Трепнах от неочаквания шум, но старецът бутна ковчежето към мен и ме погледна нетърпеливо. Бързо го взех и внимателно го поставих в чантичката на колана ми, след което лихварят да ме придружи до вратата.
Той ме изпрати мълчаливо навън и отново залости вратата. По време на размяната не продума, ала всичко мина идеално, дори и без излишни приказки. Брилянтите бяха в мен. Сега оставаше само да ги върна успешно.