По пътя към моста осъзнах, че отново ме преследваха. Проклинах се заради моята наивност. Наистина ли вярвах, че можех да се отърва толкова лесно от Себастиано? Но този път щях да се справя по-добре. Време бе да ме опознае!
Умело се втурнах на зигзаг из улиците на Ил дьо ла Сите, като се шмугвах във всеки възможен ъгъл, за да го отклоня от следите ми. Скрих се в един тъмен вход, зад една конюшня и зад празна каруца. И всеки път се заслушвах в шума на идващите и отдалечаващите се стъпки. И когато ми се стореше, че съм се отървала от него, излизах от скривалището си, но малко след това отново го чувах зад себе си.
Съвсем скоро ми стана ясно, че нещо в преследването се бе променило. Вече не ставаше дума за следене. Той искаше да ме хване. Беше като в съня ми, мрачен и опасен.
Бях обляна в пот. Заради тъмнината усетих само по вонята, която се носеше от наметалото ми, че бях и цялата мръсна. Определено освен мен под каруцата бе имало и нещо друго. Залагах на конски фъшкии. Логично, че с помощта на тази смрад не беше трудно да ме следват по петите. Без колебание свалих наметалото и го хвърлих на земята, след което отново побягнах и се скрих — този път зад един крив плет, от който стърчаха шушулки. Разбрах, че са бобови, по тази, която висеше точно пред лицето ми, докато чаках да се разчисти теренът. Този път извадих повече късмет. Когато напуснах предпазливо скривалището си и се огледах във всички посоки, надлъж и нашир нищо не се чуваше. Само една котка мяукаше и обикаляше около варел, вонящ на риба.
Без наметалото си се придвижвах по-лесно. Нощният студ не ме плашеше, и без това ми беше топло от цялото препускане. В случай че Себастиано ме причакваше на моста „Нотр Дам“, за останалата част от пътя измислих допълнителна мярка за сигурност. Исках да се върна по Понт Ньоф, дори и така да заобикалях. Приведена и възможно най-тихо, преминах през Плас Дофин, един голям триъгълен площад, който образуваше върха на Ил дьо ла Сите и излизаше на Понт Ньоф.
Там обаче отново трябваше да променя плана си. Пред голямата конна статуя на моста патрулираха няколко стражи, които със сигурност нямаше да ме пуснат без проверка. Изпотена и уморена, се отправих към Понт о Шанж, където се спрях и с присвити очи се загледах в другия бряг. Междувременно можех да виждам учудващо добре на лунната светлина. Установих, че се справях по-добре, когато нямаше толкова фенери или факли наоколо. Въпреки че всичко беше сиво и мъгляво, очертанията на сградите и улиците ясно се виждаха. На моста срещу мен нямаше никого. Поех дълбоко въздух и се затичах.
По средата на моста, както винаги ставаше на това място, ме побиха тръпки. Навярно причината беше психологическа, защото знаех, че тук се намираше порталът на времето. Дължеше се и на представата, с която свързвах портала — една сложна плетеница от пътеки към миналото и бъдещето, които тук се пресичаха и обединяваха. Само на една ръка разстояние имаше праисторически епохи, древни времена преди появата на човечеството, а може би и такива, в които нямаше да има вече хора. Да не говорим за времената, които съществуваха паралелно на познатото ни, придатъци на историята, които завършваха в задънени улици. Тези улици без изход трябваше редовно да бъдат премахвани от главния поток на историята, както веднъж ми обясни Себастиано, защото в противен случай, рано или късно, щяха да доведат до нещо, което на всяка цена трябваше да се предотврати: тотална ентропия.
Разбира се, никога преди не бях чувала за това. Веднага попитах дали има нещо общо с физиката (ако имаше, така или иначе, нищо нямаше да схвана), ала Себастиано каза, че макар и терминът да е от физиката, всъщност ставаше въпрос за разруха. А какво означаваше това, човек лесно можеше да си представи.
Зарадвах се, когато подминах мястото и се приближих до другия бряг. Забавих малко темпото, защото бях напълно изтощена и се чувствах като след изключително брутален час при господин Шинделмайер. Разбира се, това беше и причината да стана невнимателна, тъй като забелязах фигурата в другия край на моста чак в момента, в който налетях на него.
С ужасен вик отскочих назад.
— Божичко, не вдигай такъв шум! — каза изплашено фигурата.
— Гастон! — Въздъхнах с облекчение. — Помислих те за Себастиано.
— Защо, да не би да те преследва?
Кимнах, като с едната си ръка притиснах лудо биещото ми сърце, а с другата кожената чантичка, която както винаги носех на врата си. Имах нужда да се облегна някъде.
Гастон надникна през рамото ми.