— Никъде не го виждам.
— Изплъзнах му се. — Изведнъж вратът ми пак започна да ме сърби. — По дяволите, мисля, че отново е по петите ми. — Разтревожена, надникнах през моста. — Ти виждаш ли някого?
— Не.
— Преследва ме заради брилянтите. Но аз добре ги пазя.
— Наистина ли? Леле! — Любопитно посочи към чантичката, която все още държах. — Там ли са?
— Какво? О, не, там е само маската, един вид талисман. Винаги я нося. Брилянтите са тук, в кесийката на колана.
— Можеш ли да ми ги покажеш? Винаги съм искал да видя истински брилянти.
Взех ковчежето от торбичката на колана ми и го отворих. Гастон извади колието от кадифената кутийка и го вдигна. Дори на лунна светлина, брилянтите блестяха.
— Не е за вярване — рече Гастон благоговейно. — Никога не съм виждал нещо по-красиво. Не искам да знам колко струва тази дрънкулка.
Казах му и той кимна замислено.
— Почти толкова, колкото си мислех. Достатъчно за хора като нас да живеят охолно до края на живота си.
— Защо изобщо си тук? — попитах го.
— Чаках близо до заложната къща някой да откупи колието.
Погледнах го объркана.
— Не разбирам…
— Както ти поиска, наредих да следят херцога и така разбрах, че е заложил брилянтите. След това беше ясно, че Мари де Шеврьоз ще ги откупи. Тя е най-добрата приятелка на кралицата и има купища пари. — Гастон поклати глава. — Някои имат толкова много късмет. В предишния си живот беше една обикновена модна редакторка. Какъв главозамайващ възход! — Той въздъхна, сякаш не проумяваше. След това продължи: — Когато излезе от заложната къща, те проследих, но за съжаление, ти беше по-бърза. Но и по-глупава. Докато се укриваше, аз набързо преминах реката, защото знаех, че ще трябва да минеш оттук. Така че те изчаках на моста.
Напълно невъзмутим, той прибра огърлицата.
Дори едно малко дете би разбрало какво се случваше. Трябваше по-добре да определя значението на сърбежа. Озадачена, се втренчих в него.
— Какво значи всичко това? На страната на Ришельо ли си?
Гастон се изсмя презрително.
— Какво ме интересува този маловажен глупак. Той е просто някаква си личност от учебниците по история.
— Искаш брилянтите за себе си? — втрещих се аз.
— Нали ти казах, че искам да живея до края на дните си от тях. — Гласът на Гастон прозвуча весело. — Понякога зацепваш прекалено бавно.
— Веднага ми ги върни!
Той просто се изсмя. Не обърнах внимание на все по-интензивния сърбеж по врата ми, вместо това направих крачка към него и се опитах да му бръкна в джоба. Ала той хвана ръцете ми и здраво ги задържа. В следващия момент започна да ме влачи по моста с безмилостна бруталност.
— Какво правиш? Пусни ме!
— Съжалявам, но ти ще съсипеш целия план.
— Кой план?
— Да се върна доволен и щастлив с диамантите вкъщи и да живея от тях през останалата част от живота си.
— Можем да го обсъдим — предложих аз, но времето за разговори беше свършило.
С мълчалива ожесточеност той продължи да ме влачи, докато брегът не се отдалечи на поне десетина крачки зад мен. Опитах се да му се отскубна, но Гастон беше учудващо силен, а също и два пъти по-тежък от мен, затова въпреки съпротивата ми успяваше да ме избута без голямо усилие. Все още бях така слисана, че едва сега проумях какво щеше да се случи след малко. Той сериозно възнамеряваше да ме убие! И искаше да го стори на моста, за да се отърве лесно от трупа ми.
Накрая си спомних уменията ми по самозащита. Все пак не бях ходила само на курсове в училище, а и през последната година научих няколко хватки и удари от Себастиано. Опитах се да забия коляното си между краката на Гастон (винаги работеше), но той се извъртя и в същото време ме дръпна така, че застанах с гръб към него, след което ме сграбчи с двете си ръце и ме заклещи като в менгеме. Здравата му хватка изкара въздуха от дробовете ми и чух как ребрата ми изпукаха. Инстинктивно се опитах да го настъпя с пета по пръстите (обикновено функционираше) и едновременно с това да го ударя силно в брадичката със задната част на главата си, ала и при двата опита пропуснах целта. Сякаш предварително знаеше какви са намеренията ми.
— Работата е там — каза той в ухото ми, — че аз също съм посещавал такива курсове.
— Ана! — Това бе гласът на Себастиано. Идваше от Ил дьо ла Сите. Беше ни видял!
— Помощ! — извиках аз.
Или по-точно исках да извикам, ала от захвата на Гастон прозвуча като замиращ стон.
— Ана! — Този път гласът му не звучеше толкова далечен. Себастиано се приближаваше.