— По дяволите! — възкликна Гастон.
Преди да се усетя какво беше намислил, хвана главата ми е две ръце и я удари силно в парапета на моста. Причерня ми. Сякаш от разстояние, почувствах как ме вдигна и хвърли през парапета. Аз падах и падах, точно като в моя кошмар. Цопнах силно, а после около мен имаше само вода. Потънах като камък в дълбините, където вече не съществуваше горе и долу, само равномерно черно. Значи, това беше, когато някой умираше. Нямаше нито болка, нито страх. Само съжаление. Особено, че двамата със Себастиано се бяхме разделили е кавга. Никога преди не се беше случвало. Понякога имахме — много рядко — дрязги, но винаги бързо се сдобрявахме. Точно като мен го беше страх, че след спор можеше да се случи нещо на някой от нас и последните думи, казани на любимия, да са от сорта на Майната ти или Разкарай се. За съжаление, точно това ми се случи със Себастиано. Надявам се, че нямаше да се обвинява. Беше достатъчно, че аз го правех, дори на път към мокрия ми гроб.
Представих си, че стоя отново на моста и махам на родителите ми. Мамо, татко, довиждане. Моля ви, не тъжете. И не ме търсете, защото съм се загубила във времето.
Пътувах в един безкраен водовъртеж от тъмнина. Момент, не беше съвсем тъмно. Една тънка ивица светлина мъждукаше пред затворените ми очи. Отнякъде усетих вибрация, която ме обхвана. Може би това бе плясъкът на крилата на небесните създания, които ме отнасяха, а сиянието бе тяхната аура. Каквото и да беше, ме отнасяше. И тогава всичко около мен замря и угасна. Вече не съществувах.
4 ЧАСТ
Ден седми
Париж, 2011
Кашляйки и плюейки, най-накрая дойдох на себе си. И тъй като не бях мъртва, трябваше да съм претърпяла скок във времето. Маската ме беше спасила. Но къде, за бога, се намирах? Едно бясно, виещо чудовище с огромни мигащи очи и уста с метални зъби се спусна към мен. В последния момент, преди да успее да ме изяде, се хвърлих настрана. То се затъркаля върху големите си черни гуми с грохот покрай мен и видях, че беше боклукчийски камион. Той издаде едно последно оглушително бибиткане с клаксона и продължи нататък.
Огледах се зашеметена. Без съмнение, се бях върнала. Това беше Париж. Мрачна дневна светлина, лошо време, а под мен течеше Сена. Все така бях облечена с роклята от миналото, ала се намирах в настоящето. Навсякъде имаше автомобили, много пешеходци и чадъри. Бях клекнала в канавката на Понт о Шанж, напълно замръзнала и мокра до кости, с най-лошото главоболие на всички времена.
Всичко е било напразно. Себастиано бе останал завинаги в миналото, а аз не можех да се върна при него. Тази мисъл бе последвана от най-голямото реване на всички времена. Бях изпаднала в гарвановочерно дълбоко отчаяние. Как щях да продължа да живея без него? Плачех сърцераздирателно и исках да умра.
Най-добре отново да скоча във водата и реката да стори онова, което маската бе предотвратила.
— Мадмоазел? — Една едра жена с чадър беше застанала до мен и ме гледаше със съжаление. Лицето ѝ под чадъра изглеждаше зеленикаво, почти като на Шрек. Изплаших се, че съм попаднала в някоя паралелна вселена, ала тогава видях, че изглеждаше така заради отровнозеления ѝ чадър. Попита ме нещо, което не разбрах, и за момент престанах да плача.
— Всичко е наред — излъгах — Je suis bien![19]
Тя продължи, като сви рамене. Изведнъж в главата ми се заформи мисъл. Ако всичко се бе объркало и задачата ми (каквато и да беше тя!) вече не можеше да бъде изпълнена — това не трябваше ли да бъде зловещият паралелен свят от огледалото на Есперанца? Обаче всичко изглеждаше нормално. Никъде не се чуваха изстрели и не се виждаха руини. Размишлявайки, се изправих. Може би не всичко беше загубено, в противен случай истинската действителност не трябваше да съществува, или?
От усиленото мислене ме заболя още повече главата. Особено отзад. Леко докоснах мястото — и изпъшках. Под връхчетата на пръстите ми усещах една огромна цицина, дело на Гастон. Обзе ме гняв. Ако не носех маската, щях да се удавя! Този задник! Изпълнена с ярост, така стъпих в една локва, че водата плисна нависоко. Искаше ми се да строша нещо, най-вече в главата на Гастон.
Зъбите ми започнаха да тракат, а краката и ръцете ми се бяха вкочанили. Треперейки, се завлякох до авеню „Виктория“. Да мина през тази част на града, която преди няколко часа бях видяла в доста по-различен облик, беше странно усещане. Почти нищо не напомняше за стария Париж. Освен мен, разбира се.
Навярно изглеждах доста странно със старинното си облекло, защото недоумяващите погледи на хората се втренчваха в мен. На рецепцията на „Британик“ трябваше надълго и широко да се обяснявам на рецепционистката защо се появявах в този си вид.