— През последните дни бях отседнала при… хм, актьори. Днес бях в театъра, трябваше да репетираме историческа пиеса. За съжаление, откраднаха дрехите ми от гардероба. После се сетих, че пътната ми чанта все още е в хотела. За нещастие, ме наваля дъжда. И… паднах, затова съм толкова мокра и мръсна. О, да имате случайно аспирин? Или два?
Рецепционистката ме гледаше концентрирано, а после ме попита любезно на английски дали не мога да повторя казаното. Бях издекламирала целия си репертоар на немски, без да се замисля, че тук галактическият преводач не работеше. Набързо повторих всичко, този път на английски, при което тя ми даде хапче за глава и ми донесе нещата, които ѝ бях оставила на съхранение.
— Спешно се нуждая от душ и да се преоблека. Имате ли свободна стая?
— Разбира се. Но не тази от вчера вечерта. Вече освободихте стаята.
— Вчера вечерта ли казахте?
Рецепционистката кимна.
— Тук ли съм била? — попитах объркано.
— Разбира се. Вие ми донесохте багажа си и след това си тръгнахте. Не си ли спомняте?
Тя ме погледна малко притеснено.
Взирах се разсеяно през нея. Тук бе изминала само една нощ! На това му се казва щастлива случайност, можех да бъда спокойна, че родителите ми не се бяха поболели от притеснение за мен. Нямаше обяви за изчезнали лица, нямаше полицейски издирвания и всякакъв подобен стрес. Нищо, което обикновено се очакваше след едноседмично изчезване.
Досега винаги съм предполагала, че времето тече еднакво бързо на всички нива, с изключение на връщането на изгодна позиция по време на пълнолуние.
Но очевидно сега случаят беше друг. Дали се дължеше на маската? Главата ми щеше да се пръсне. Най-добре бе да престана да мисля, нямаше да доведе до нищо, освен до грешни заключения. Определено човек трябваше да има Нобелова награда за физика, за да разбере тази тематика, или поне части от нея. Сложната област на парадоксите, както веднъж я бе нарекъл шеговито Хосе. За съжаление, с това моят интелектуален капацитет се претовари, особено след този силен удар по главата.
Без значение. Сега спешно трябваше да си взема душ. И да се обадя по телефона. Най-вече да се обадя по телефона. Да хвърля едно око на Уикипедия и бързо да прочета Тримата мускетари. Надявах се после да ми хрумне нов план, а също и как да го реализирам.
Беше само предчувствие, но знаех, че нямам много време.
Веднага след като влязох в хотелската стая, се опитах да звънна на Хосе, ала отново се включи гласовата поща.
Отчаяна и обезсърчена, прочетох съобщенията, които междувременно бях получила. Съобщение на гласовата ми поща от майка, която бе в Копенхаген (Баща ти пристигна, надявам се да си изкарваш чудесно в Париж! Обади се, когато имаш време!). И един куп съобщения от Ванеса, като се започне с: Как е в Града на влюбените? Прати ми снимка на Айфеловата кула през нощта! После: Ще излизаме с Даниел, онзи сладък тип от дванайсети. Винаги съм искала да пробвам с по-малки момчета! И се стигне до: Защо не пишеш, какво става с теб???
Докато проверявах всички съобщения, изпиука още едно входящо. Номерът ми беше непознат.
Ще дойда днес в полунощ. Чакай ме при портала на моста. Хосе.
От вълнение замалко да си изпусна телефона. Хосе ми писа! Той беше тук! Отново се разплаках, но този път от облекчение и благодарност, защото това беше най-хубавата новина от доста време насам.
Отговорих му: Ще бъда там. Как си? При мен всичко се обърка. Гастон е предател. Спомените на Себастиано изтрити.
Чаках ли, чаках, ала не получих отговор. Минутите отлитаха, без нищо да се случи. Беше типично в негов стил. Хосе не беше чак толкова неразговорчив като Есперанца, ала не беше много по обясненията. Трябваше да изчакам до полунощ. Чудесно, няма що. Но все пак вече имах някаква перспектива. Хосе щеше да знае как да действа. За първи път от дни насам почувствах лек прилив на надежда.
Написах няколко весели съобщения на родителите ми и Ванеса, взех два аспирина и сложих кожената чантичка с маската на парното да се изсушат. После се насладих на един дълъг душ и не ми пукаше дали някой щеше да влезе и нареже с касапски нож завесата на душа.
Накрая си облякох чисти дрехи, сложих айфона ми да се зарежда и отворих Уикипедия. Още веднъж прочетох най-важните бележки, като се започне с тези за Ришельо. След това статията за Тримата мускетари и аферата с диамантената огърлица, за която никой не знаеше дали бе реална, или бе плод на въображението на Александър Дюма, автора на романа. На теория едно публично изявление от моя страна можеше да разясни въпроса на целия свят, например: Проучвания на една работеща под прикритие пътуваща във времето показват, че в действителност се е отнасяло за една брилянтена огърлица.