За Луи XIII можех да добавя: Последни открития водят до заключението, че кралят е бил хомосексуалист и поради това не е биологичният баща на Луи XIV.
Чудех се защо подобно нещо изобщо не се споменаваше. Всъщност всеки можеше да стигне до този извод. Един бегъл поглед на всичките кралски метреси във френската история даваше доказателството: Луи XIII имаше само платонически приятелки, докато кралете преди и след него са имали множество любовници и извънбрачни деца.
И най-вече абсурдната история, според която кралят и кралицата след повече от двайсет години брак зачеват така мечтания наследник на трона! Явно поради лошото време кралят е бил принуден да остане в замъка, където е била отседнала кралицата, и — отново по принуда — е трябвало да делят едно легло, защото спалнята ѝ е била единственото затоплено помещение в цялата сграда. И девет месеца по-късно се ражда Кралят Слънце.
Дали някой сериозно го вярваше?
След известно време думите започнаха да се замъгляват пред очите ми, не можех да се концентрирам. Оставих телефона, за да си почина малко, докато главоболието ми утихнеше. Без да се усетя, съм задрямала, а когато се събудих, вече се беше стъмнило. Стреснато погледнах телефона си — седем и половина. Бях проспала целия ден.
В крайна сметка ми се беше отразило добре, чувствах се отново във форма. Главоболието ми също бе намаляло.
Коремът ми изкъркори. За по-лесно отидох до най-близкото бистро и си поръчах супа, и докато я ядях, прочетох докрай статията за кралицата. Ще рече, исках да я прочета, ала не я намерих. Трескаво започнах да сърфирам, но Анна Австрийска бе изчезнала от интернет. Краля и Ришельо също ги нямаше. Изглеждаше, сякаш кардинал с такова име никога не бе съществувал. Всички бяха като изтрити, Гугъл ми показваше само статии, които нямаха нищо общо с известните исторически личности. Резултатът беше същият и на други уебсайтове. Опитах с Луи XIV — пак нищо. Дори електронната книга за Тримата мускетари беше изтрита, даже изглежда, сякаш Гугъл не познаваше книгата. Имаше множество хора с името Д’Артанян, ала никой от тях не беше мускетар.
Рязко бутнах супата настрана. Преди малко бях гладна, ала сега апетитът ми изчезна. Паникьосах се, когато проумях какво означаваше това странно изчезване: миналото предстоеше да се реши. Един вид неуравновесеност в 1625 година, от която тръгваше страшното разпадане и щеше да обхване цялото бъдеще. Изведнъж придобих много ясна представа какво се имаше предвид под ентропия. Щеше да се започне с няколко бели петна в интернет и да завърши с димящи развалини.
В ресторанта не ме удържаше вече. Платих супата и излязох. В следващите часове вървях из стария град и търсех местата, които познавах от XVII век. Рю дю Жур още съществуваше, ала не познах нито една от къщите. Кварталният пазар също изглеждаше различно. Взех метрото до площада на Бастилията, но затворът бе изчезнал; на негово място имаше една голяма колона с позлатен ангел.
За моя изненада близкият Плас Роаял почти не се беше променил, с изключение на това, че сега се казваше Плас де Вож. Свободната площ бе озеленена, ала редицата от барокови къщи изглеждаше почти като през 1625 година. С разтуптяно сърце минах покрай аркадите и спрях пред къщата, в която до вчера все още живеех.
След това тръгнах към реката и до Ил дьо ла Сите. Районът на „Нотр Дам“ — освен катедралата — също се беше променил драстично. Улицата с къщата на лихваря бе изчезнала, както и повечето сгради, които видях вчера вечерта. Преди мислите ми отново да заблуждаят в сложната област на парадоксите, се запътих към Понт о Шанж, тъй като до срещата ми с Хосе не оставаше много време. Междувременно бях изминала доста път пеша и дългата разходка на чист въздух беше успяла да ме разсее и да намали главоболието ми.
Когато стигнах моста, не можах да повярвам на очите си. Невярваща, приближих пропадналия човек, който седеше върху парче картон. Това бе старият, отговарящ за портала! Бях го намерила!
Развълнувана, се спрях пред него.
— Ето ви и вас! — извиках аз. — Слава богу! През цялото време исках да говоря с вас!