— Excusez-moi[23]— измърмори той. После се обърна и бавно се отдалечи със странни отпуснати движения.
— Това беше доста страшничко — рекох аз. — Що за мистър-Спок-номер[24] беше това?
— При Спок-захвата хората изпадат в безсъзнание — каза Хосе, който явно беше отлично запознат е кораба „Ентърпрайз“ и жителите на планетата Вулкан.
— Да, добре. Знаеш какво имам предвид. Нещо подобно ли се случи и при мен, когато бях малка и Есперанца направи онова нещо с врата ми? От което по-късно се появи сърбенето?
— Разбира се, че не.
— Но това сега си беше ментална манипулация, съвсем ясно го видях — настоях аз. — Как ги правите тези неща двамата c Есперанца? Учи ли се? Или е… извънземна сила?
— Имаш предвид както при вулканците? — попита Хосе в отговор.
— Да, точно така.
— Не.
Очаквах някакво обяснение, ала такова не последва. Той се шмугна с пътната си чанта в храстите и аз неохотно го последвах. Въпреки че имаше само едно око и беше стар като света, изглежда, зрението му беше като на котка, защото не се препъна нито веднъж.
— Бих искала да знам само едно — казах, докато се тътрех след него и клони ме удряха в лицето. — Защо всъщност се върнах с маската на моста, вместо тук, в гората, както предния път?
— Защото така си искала. Маската отвежда пътуващия във времето там, където пожелае.
Помислих малко. Когато се озовах в гората, исках непременно да отида при Себастиано — маската ме отведе при него, защото поради недовършената си задача му беше затворен пътят към бъдещето. Порталът в гората навярно бе най-безопасното за него място, през което да излезе. А днес сутринта се озовах на моста, защото малко преди окончателното ми приемане в Нирваната си представих, че съм на него. С това обаче оставаше отворен въпросът защо бях в състояние да се върна в настоящето, въпреки че не бях изпълнила задачата си в миналото. При използването на маската не важаха ли същите закони, както при обичайните прозорци на времето?
Реших, че това, както и още няколко други несъответствия трябва да бъдат изяснени, ала сега беше важен един друг въпрос.
— Искаше да ми разкажеш къде беше през цялото време и защо Себастиано получи тази работа тук.
— Бях в 1620 година.
Хиляда шестстотин и двайсета ли каза?
— Пет години по-рано? Какво си правил тогава? — В следващия миг се спънах в един корен. — Много е тъмно — оплаках се. — Нищо не виждам.
Той извади един фенер и ми го подаде.
— Вземи. И бездруго ще ти трябва, за да се преоблечеш. — Хосе извади една торба от чантата си и ми я подаде. — Всичко е вътре. Побързай. Ще те чакам ей там. — С протегната ръка той посочи една скала, която незабавно познах. С причудливата си форма на огромен юмрук тя се издигаше пред нас на светлината на фенера — вратата, през която щяхме да отидем в миналото.
Бързо се облякох зад едно дърво. Хосе се беше постарал при избора на дрехи, наистина беше помислил за всичко: долна риза, памучна рокля, чорапи, пелерина с качулка — дори удобни обувки, които ми паснаха идеално, и разбира се, както всичко останало, бяха подходящи за пътуване във времето.
Когато бях готова, излязох иззад дървото. Хосе също се бе преоблякъл. Моите неща, включително чантата, айфона и другите ми вещи, прибрах в празната торба. Нищо от това не можех да взема с мен в миналото — всичко щеше да изчезне, защото произхождаше от настоящето. Задържах само кожената торбичка c маската и златните монети. Оставаше само въпросът къде да прибера торбата c нещата ми.
За моя изненада, Хосе изкопа дупка до скалата с една малка лопата, която се бе появила от нищото. Поставих чантата в дупката, където той вече бе депонирал пътната си чанта.
— Какво има вътре? — попитах аз.
— Дрехи за смяна, за мен и Себастиано. Ако всичко върви по план, утре вечерта ще се върнем.
Бях впечатлена. Откъм логистика до момента всичко бе безупречно организирано, което беше добър знак. Отново започнах да се надявам за щастлив изход на цялото начинание.
— Канеше се да ми разкажеш защо си бил в 1620 година — повторих въпроса си отпреди малко. — И как въобще се стигна до тази задача.
Забелязах, че нямаше никакво желание да говори за това, но беше наясно, че имах право да знам.
Въздишайки, той започна да ми разказва.
— В Париж настъпиха нередности, установихме множество нарушения.