Ахнах от изненада, когато видях огърлицата.
— Взел си я от Гастон!
— Не, това е дубликат.
— Фалшификат?
— Не, разбира се, истинска е. Изглежда точно като първата. Изработи я бижутерът, който направи и първата. При това по едно и също време.
— Ето защо си се върнал в 1620 година! Поръчал си я тогава, за да можем да я вземем днес с нас!
Той кимна.
— Отидох и по друга причина. Бях тежко ранен и трябваше да се възстановя. Така с един куршум уцелих два заека.
— Колко дълго беше там?
— Три месеца.
Бях ужасена. Три месеца! Докато за мен бе минала само седмица от последния ни телефонен разговор, той бе прекарал цели три месеца в миналото!
— Какво се случи?
— Битка — каза той рязко.
— С някой от старите? — Ужасът ми нарастваше. — Да не би с Джакомо? Отново ли се е появил?
— Не, беше друг.
Така подхвана тема, която за моя вкус имаше твърде много неизвестни. Хосе почти не говореше по този въпрос, а Есперанца пък съвсем. Явно имаше множество стари, ала двамата със Себастиано все още не бяхме разбрали колко бяха и къде се подвизаваха. Ала с течение на времето бяхме разбрали едно нещо — не всички бяха в приятелски отношения. Дори напротив, някои от тях не се понасяха. Точно както някога боговете на Олимп, които също са враждували помежду си.
Старите поглеждаха в огледалата си, наблюдавайки минали или бъдещи събития, претегляха реалността и различните възможности и решаваха какво да е на дневен ред. При което невинаги бяха на едно мнение.
Мълчаливо потеглихме. Хосе вървеше отпред. Аз го следвах… и изведнъж спрях на място. Отнякъде се чуваше шумът от фехтовка: ясният звук от звъна на шпаги, пуфтенето и стоновете на сражаващите се.
— Дуелиращи се — заяви тихо Хосе.
Миг по-късно отекна вик и битката заглъхна. Когато се приближихме предпазливо, видяхме на бледата утринна светлина една карета в края на гората. До нея трима елегантно облечени мъже се бяха надвесили над четвърти, който лежеше неподвижно на земята.
— Мъртъв ли е? — попита единият от тях с треперещ глас.
— Опасявам се, че да — отговори вторият от групичката. Звучеше потресен.
— С това получавате вашето удовлетворение, Бутвил — рече първият и погледна обвинително третия мъж, който държеше окървавена шпага в ръка.
— Всъщност да — отговори непоклатимо мъжът, бършейки шпагата си със стрък трева. — Предполагам, че ще се погрижите за всичко останало и ще уведомите съпругата на Дьо Порт.
— Разбира се — рече официално първият. — В края на краищата сме негови секунданти[25]. Въпреки че съпругата му ужасно ще се разстрои, венчаха се миналия месец. — Той наведе глава. — Не знам как да ѝ поднеса новината!
— Дьо Порт не трябваше да ме нарича високомерно конте.
Едва дишах от страх. Досега смятах дуелите в призори за някакво клише. Измислени за филми и романи като Тримата мускетари. Или за туристи, които се разхождаха в Боа дьо Булон, като преди това бяха прелистили пътеводителя, за да видят какво се е случвало тук в миналото. Но очевидно тези истории за мъже, които се избиваха помежду си за най-малката обида, бяха верни.
Победителят в дуела се качи на коня си, който бе вързан наблизо. Хвърли един последен високомерен поглед към другите и се отдалечи.
— Какво ще правим сега? — попита единият от двамата секунданти.
— Знаеш, че не можем да върнем Дьо Порт, защото е братовчед на кардинала. Ще ни хвърлят в тъмницата, задето не сме предотвратили случилото се. Тази работа не бива да я разгласяваме публично. Най-добре той да се води изчезнал, както и каретата му.
— Може да е било обир — съгласи се другият е него. — А ние никога не сме били тук.
— В такъв случай трябва да оставим каретата на Дьо Порт на това място и да се върнем в града пеша.
— Така да бъде. Но първо да закопаем клетника.
Те завлякоха мъртвия в гората и Хосе ми даде знак.
— Но ние не можем просто да…
— Не чу ли? Каретата е безстопанствена. Стига да науча адреса на клетата вдовица, може да ѝ я закарам. Естествено, тя ще поиска да узнае какво се е случило. Ала c каретата ще стигнем по-бързо до града, което може да ни е само от полза. Хайде, качвай се, всяка секунда е ценна. — Миг по-късно той седеше на капрата и поемаше юздите.
Преодолях вътрешната ми съпротива и се качих, а Хосе подкара впряга. Двата коня послушно тръгнаха напред и бързо набрахме скорост.
Секундантите дотичаха с викове и ругатни от гората, ала Хосе равнодушно удари конете c камшика, при което станахме още по-бързи.