Имах лошо предчувствие, струваше ми се непочтено, че използвахме каретата на мъртвец. Но всъщност Хосе беше прав — тя принадлежеше на вдовицата. В това време една карета заедно c конете струваше колкото един луксозен автомобил в двайсет и първи век.
Опитах се да се отпусна и прогоня всички лоши мисли. От трополенето на колелата ми се доспа. Преди да се усетя, се унесох. Когато се събудих, вече приближавахме градските стени. Отдясно се намираше дворецът „Тюйлери“ с неговите красиви паркове, а вляво се простираха пасища, ниви и кошари. На един малък хълм се въртяха шумно перките на две вятърни мелници, а тук-там се виждаха монаси по време на работа.
По пътя към градската порта имаше манастири, чиято селска непретенциозност бе в ярък контраст c великолепната фасада на двореца.
Каретата мина през портата „Сен Оноре“, продължи направо в посока Бастилията и спря чак на Плас Роаял.
Хосе тикна в ръцете ми ковчежето с огърлицата.
— Означава ли, че трябва да действам както досега? Какво да кажа на Мари, къде съм била през цялото това време?
— Все ще измислиш нещо.
— А ти какво ще правиш през това време?
— Ще потърся Себастиано.
— А после? Тук ли ще го доведеш? Или ще се срещнем някъде другаде?
— Ще се срещнем. Ала не къде да е, а в Лувъра.
— Защо там?
— Защото там ще е балът.
О, боже, та той беше днес! Изведнъж сърцето ми се сви. Преди малко всичко ми се струваше сравнително лесно: трябваше да се погрижа кралицата да получи брилянтите, а Себастиано да спаси нечий живот — чийто и да беше той. Тогава нещата щяха да се подредят и отново можехме да се върнем у дома. Но в действителност нещо можеше да се обърка. Особено спасяването на човешкия живот. Колко бързо можеше да се случи това, изпитах на собствен гръб при първото ми пътуване във времето.
Все пак най-важната стъпка бе Себастиано да възвърне паметта си. Всичко останало щеше да се подреди, бях сигурна в това. Ако и двамата отново се заловяхме заедно за работа, щяхме да сме непобедим отбор и бихме се справили с всяка ситуация. Гарантирано.
— Време е да спреш да си говориш сама — предложи Хосе.
— Добре — отговорих, въздишайки.
Очевидно бях измърморила всичко под носа си.
Той ми подаде ръката.
— И трябва да слезеш тук. Пристигнахме.
— Разбира се. — Поех ръката му и слязох от каретата.
— Сигурен ли си, че можеш да върнеш паметта на Себастиано? — попитах, изпълнена със съмнение.
— Да — отвърна Хосе спокойно, докато се качваше на капрата.
Това вече беше ясен отговор. Веднага се почувствах по-добре. Във всеки случай това усещане не ме държа повече от три секунди.
— До довечера тогава — сбогувах се потиснато.
— До довечера. — Той изплющя с камшика, при което конете потеглиха.
Загледах се в отдалечаващия се файтон, докато не го изгубих от поглед. Изведнъж имах лошо предчувствие. Сякаш всеки един момент иззад ъгъла щеше да изскочи Мърфи с неговия закон и да ми каже, че съм си направила сметката без кръчмаря.
Но някой друг се показа иззад ъгъла. Или по-точно, излезе от една от къщите от срещуположната страна на площада. Едва не изпуснах кутийката с колието на земята. Беше Себастиано. С големи крачки той се запъти към улицата. По дяволите, Хосе го бе изпуснал на косъм! Но затова пък аз бях тук. Заля ме чувство на щастие, струваше ми се, сякаш не го бях виждала от няколкостотин години. Което до известна степен отговаряше на истинa.
В радостта си, че го виждам, вдигнах ръце и ги размахах диво.
— Тук съм! Ехо!
Той се обърна към мен и замръзна. Стоеше там, с отпуснати рамене, сякаш някой му бе изпуснал въздуха. Ала в следващия миг се затича.
— Ана! — извика той, поне толкова силно, колкото завчера на моста.
И тогава се втурна към мен с невиждана бързина. Шпагата му подскачаше нагоре-надолу и се удряше в краката му, но това не го притесняваше ни най-малко.
Аз също се затичах към него, така че да се срещнем по средата на площада. За моя безгранична изненада, видях сълзи в очите му. Върху лицето му се четеше недоумение, изглеждаше напълно зашеметен.
Преливаща от щастие, се хвърлих в прегръдките му, той ме прегърна и вдигна нагоре, така че краката ми останаха да висят във въздуха.
— Боже мой, ти си жива! — Себастиано ме притисна към себе си, зарови лице в косата ми и пое дълбоко въздух. После ме пусна и ме изгледа настойчиво. — Не си мъртва!
Аз също се просълзих. Наполовина смеейки се, наполовина плачейки, поклатих глава.
— Не, не съм! — Увих двете си ръце около него и го целунах страстно, беше ми все едно кой ни наблюдаваше. Той си спомняше всичко! Останала без дъх от вълнение, му се усмихнах лъчезарно.