— Нищо — отговорих аз.
През цялото време държах ковчежето с огърлицата, което досега му бе убягнало. Самата аз не мислех за нея, тъй като бях безкрайно щастлива да видя Себастиано. Само преди малко, когато спомена думата брилянти, незабележимо си преместих ръката зад гърба.
— Покажи ми ръката си.
Показах му я. Ала преди това бях преместила ковчежето в другата, която уж случайно също беше зад гърба ми. Чувствах се така, сякаш играех на някаква глупава игра в детската градина. Беше ясно, че Себастиано нямаше да се върже, и тъй като беше човек на действието, ме обхвана с двете си ръце и взе кутията, отвори я и погледна колието с каменно изражение.
— Моля те — извиках аз. — Не трябва да си правиш погрешни изводи! Не те излъгах! Наистина! — Умолявайки го, добавих: — Не я вземай! Върни ми я!
Той затвори кутията и ме погледна. Лицето му изведнъж пребледня.
— Махай се от очите ми. В противен случай ще съм принуден да те арестувам и да те предам на тъмничаря. И вярвай ми, това не е само заплаха.
Бях толкова шокирана, че не можех да издам нито звук. Докато отстъпих ужасено крачка назад, Себастиано прибра ковчежето, обърна се и тръгна направо към къщата на кардинала.
Взех се в ръце и се затичах. Трябваше да намеря Хосе, и то веднага! Той трябваше да оправи нещата! Някак си трябваше да помогне на Себастиано да си възвърне паметта, за да върне огърлицата. И ако вече я беше предал на кардинала, трябваше да му я вземе, без значение как.
Боже, ама че каша! И вината беше изцяло моя. Защо просто не направих това, което трябваше, преди да се хвърля на врата на Себастиано като някоя страдаща от любовна мъка луда? Например можех да скрия огърлицата в кожената ми чантичка. Тогава ковчежето щеше да е празно и всичко щеше да е наред.
Докато тичах и се оглеждах за каретата, ми стана ясно, че губех ценно време. Хосе можеше да е навсякъде, дори и в жилището на Себастиано. За съжаление — за разлика от Хосе — нямах никаква представа къде се намираше то. Бях пропуснала няколко подходящи възможности да попитам Себастиано за това. Още една небрежност от моя страна, за която трябваше да отговарям.
Останала без дъх от тичане, се спрях на Плас дьо Грев в близост до пясъчния бряг на реката, но в следващия момент трябваше да отскоча встрани, защото блокирах улицата, по която търкаляха една огромна бъчва с вино.
— Внимавай, глупачке — изрева мъжът, който надзираваше операцията.
Двамата ратаи, които търкаляха бъчвата към една каруца, се потяха и ругаеха, а единият от тях дори се опита да ме изрита, докато ме подминаваше, вероятно защото се намирах в обсега му и искаше да си изкара гнева на някого.
— Не можеш просто така да риташ жена, Филип — извика колегата му, хилейки се.
Филип. Филип! Това бе решението! Задъхана, продължих да тичам. Филип знаеше къде живее Себастиано, защото му беше предавал съобщенията от Гастон! Можеше да ми каже адреса и щях да стигна на мястото за нула време. Хосе със сигурност щеше вече да чака там и можех да му обясня всичко.
Дали щеше да ми се сърди?
Не, той напълно ще те разбере, рече подигравателно вътрешният ми глас. Не всички пазители на времето са сто процента перфектни професионалисти. Между тях, за съжаление, има и неудачници.
Точно така, аз бях една от неудачниците. Все някак си успявах да проваля всичко. Или не стигах много далеч с гениалните си идеи. Например когато с последни сили се озовах пред шивашкото ателие и бащата на Филип ми съобщи, че синът му отново не си беше вкъщи.
— Случайно да знаете къде бих могла да го намеря? — попитах аз.
— Искаше да гледа репетицията в театъра.
— Благодаря! — извиках, вече тичайки към следващата цел.
— Хареса ли ви роклята? — извика той след мен.
— Херцогинята все още не ми я е показала!
Боже мой, напълно бях забравила за Мари. Със сигурност вече се беше побъркала от притеснение, нямаше ме вече втори ден. Преди малко можех да се отбия при нея и да ѝ кажа, че съм добре.
Но така щях да се забавя още повече. А и щеше да се наложи да ѝ обясня какво се бе случило с брилянтите.
Две пресечки по-надолу вече не можех да дишам. Измъчвана от остър бодеж встрани, ми хрумна, че щях да съм много по-бърза, ако наемех карета. За какво иначе ми бяха парите за черни дни? Бяха останали невредими след скоковете ми във времето и останалите ми приключения. Бе дошъл моментът да прибягна до тях. Дишайки тежко, се качих в най-близката наемна карета, открита и с един кон — същата като онази, с която двамата със Себастиано бяхме отишли на театър. По пътя към хотел „Бургундия“ се опитах да проясня ума си и да измисля резервен план, в случай че Филип не беше в театъра. Като например да се изправя пред кардинала с насочено срещу него оръжие (щях да взема назаем сабята на дядо Анри) и да го заставя да ми върне огърлицата. Или да подпаля балната зала на Лувъра, така щяха да евакуират хората и да отложат събитието.