Колата се движеше по широк друм, нашарен от следите на тракторни вериги. Шофьорът неочаквано спря.
— Накъде да вървим? — запита той. — Три пътя.
Пътниците слязоха от колата и като раздвижваха изтръпналите си крака, минаха малко напред. На кръстопътя имаше наклонен каменен стълб, на който бе кацнала тлъста врана. Сплесканото слънце захождаше зад кукурузените кичури. Тясната сянка на Балаганов се губеше към хоризонта. Земята беше леко докосната от тъмната краска и първата звезда навреме сигнализираше за настъпването на нощта.
Три пътя лежаха пред антилоповци: асфалтов, шосеен и черен. Асфалтът още се жълтееше от слънцето, синкава пара плуваше над шосето, а междуселският път беше съвсем тъмен и се губеше в нивите веднага след стълба. Остап подвикна на враната, която много се изплаши, но не литна, повъртя се замислен на кръстопътя и рече:
— Обявявам конференцията на руските богатири за открита! Налице са: Иля Муромец — Остап Бендер, Добриня Никитич — Балаганов, и Альоша Попович23 — уважаваният от всички нас Михаил Паниковски.
Козлевич, възползуван от спирането, беше се пъхнал под „Антилопа“ с френския ключ и поради това не беше включен в числото на богатирите.
— Драги Добриня — разпореди се Остап, — застанете, моля ви се, отдясно! Мосю Попович, заемете вашето място от лявата страна! Дигнете длани над челата и се взирайте напред.
— Какви са пък тия шеги сега? — възмути се Альоша Попович. — Аз съм гладен. Да вървим по-скоро някъде!
— Срамота е, Альошенка — рече Остап, — застанете, както прилича на древен княз. И мислете. Гледайте как се държи Добриня. За него, ако речеш, веднага можеш народна песен да напишеш. И така, богатири, по кой път да тръгнем? На кой от тях лежат парите, нужни ни за текущи разходи? Аз знам, Козлевич би тръгнал по асфалта, шофьорите обичат хубавите пътища. Но Адам е честен човек, той зле се оправя в живота. За витязите асфалтът не значи нищо. Той води навярно в някой зърнен гигант. Ще се загубим там сред шума на машините. При това ще ни сгази някой „катерпилер“ или комбайн. А да умреш под комбайн, е скучно. Не, богатири, ние няма да тръгнем по асфалтовия път. Сега — шосето. Козлевич естествено не би се отказал и от него. Ала повярвайте на Иля Муромец — шосето не е удобно за нас. Нека ни обвиняват в изостаналост, но ние няма да тръгнем по този път. Усетът ми подсказва, че ще срещнем нетактични колхозници и прочее образовани граждани. Освен това не им е притупало за нас. По техните обобществени имоти сега се мъкнат многобройни литературни и музикални бригади, които събират материал за агропоеми и бостански кантати. Остава черният път, граждани богатири! Ето го древния приказен път, по който ще тръгне „Антилопа“. Тук витае руският дух! Тук на Русия лъха! Тук още лети догарящата жар-птица и за хора от нашата професия попадват сегиз-тогиз златни перца. Тук още седи на своите сандъци кулакът Кашчей24, който се е смятал за безсмъртен и сега, ужасен, се е убедил, че идва краят му. Но за нас, богатири, нещо може да падне от него, особено ако му се представим като странствуващи монаси. От гледище на пътната техника този приказен път е отвратителен. Но за нас друг път няма. Адаме! Тръгваме!
Козлевич тъжно изкара колата на черния път, дето тя веднага започна да описва криволици, да се накланя настрана и да подхвърля високо пътниците. Антилоповци се хващаха един за друг, псуваха се тихо и удряха коленете си в твърдите бидони.
— Искам да ям! — стенеше Паниковски. — Искам гъска! Защо напуснахме Черноморск?
Колата пищеше, измъквайки се от дълбоките коловози, и отново пропадаше в тях.
— Дръжте се, Адаме! — викаше Бендер. — Дръжте се на всяка цена! Нека само „Антилопа“ ни закара до Източната магистрала и ние ще я наградим със златни шини с мечове и ленти!
Козлевич не чуваше. От бесните подскачания кормилото се изтръгваше от ръцете му. Паниковски продължаваше да се тормози.
— Бендер — изхърка той неочаквано, — вие знаете колко ви уважавам, но нищо не разбирате! Вие не знаете какво нещо е гъската! Ах, как обичам тази птица! Тя е дивна, тлъста птица, честна, благородна дума. Гъска! Бендер! Крилце! Шийка! Краче! Вие знаете ли, Бендер, как хващам аз гъската? Аз я убивам като тореадор — с един удар. Същинска опера е, когато отивам за гъска! „Кармен“!…
— Знаем — каза капитанът, — видяхме в Арбатов. Не ви съветвам да повтаряте.
Паниковски замълча, но само след една минута, когато нов тласък на колата го хвърли върху Бендер, отново се чу неговият трескав шепот: