Когато формалността беше изпълнена, рапортът направен и приет, двамата немлади и несантиментални хора се разцелуваха.
Всички кореспонденти, и съветските, и чуждестранните, и Лавуазиян, който от нетърпение бе изпратил телеграма за дима, излизащ от комина на локомотива, и канадската девойка, долетяла презглава отвъд океана — всички спяха. Едничък само Паламидов се суетеше по пресния насип — търсеше телеграфа. Той смяташе, че ако изпрати незабавно бърза телеграма, тя ще излезе още в сутрешния брой. И в черната пустиня той намери скованата на бърза ръка барака на телеграфа.
„Светлината звездите — пишеше той, като се ядосваше на молива — направен рапортът завършване магистралата тчк присъствувах историческата целувка началника магистралата члена правителството паламидов“.
Редакцията помести първата част на телеграмата, но целувката изхвърли. Редакторът каза, че не е прилично за един член на правителството да се целува.
(обратно)Глава XXIX Гремяшчий ключ
Слънцето изгря над хълмистата пустиня в 5 часа 02 минути 46 секунди. Остап стана една минута по-късно. Фоторепортерът Меншов вече беше наокачил по себе си чанта и ремъци. Каскета си сложи обратно, за да не му пречи козирката да гледа във визьора. На фотографа му предстоеше изключителен ден. Остап също се надяваше на изключителен ден и изхвръкна от вагона без дори да се измие. Жълтата папка той взе със себе си.
Пристигналите влакове с гости от Москва, Сибир и Средна Азия образуваха улици и пресечки. Композициите се приближаваха от всички страни към трибуната, съскаха локомотиви, бяла пара се задържаше върху дългия платнен лозунг:
Всички още спяха и хладният вятър плющеше със знамената на празната трибуна, когато Остап видя, че чистият хоризонт на силно пресечената местност внезапно се помрачи от вдигналия се прах. От всички страни иззад хълмовете се появяваха островърхи шапки. Хиляди конници, седнали върху дървени седла, препускаха рошавите си кончета към дървения стълб, който се издигаше тъкмо в онази точка, която преди две години бе определена за място бъдещото свързване.
Чергарите се движеха на цели аули. Бащите на семействата яздеха коне, яздешком по мъжки пътуваха и жените, децата бяха накачени по три на собствени кончета, дори злите тъщи и те препускаха напред със своите верни коне, като ги удряха с токове по корема. Конните групи се въртяха сред праха, летяха из полето с червени знамена, изправяха се на стремената и извърнати настрани, любопитно зяпаха чудесиите. А чудесии имаше много — влаковете, релсите, напетите фигури на кинооператорите, израсналата неочаквано на голото място решетеста столова и високоговорителите, от които се носеше ясен глас: „Едно, две, три, четири, пет, шест“ — проверяваха дали работи добре радиоуредбата. Двете монтажни градчета, двете строителни предприятия на колелета, с материалните си складове, трапезарии, канцеларии, бани и жилища за работниците, бяха застанали едно срещу друго пред трибуната, разделени само от двадесет метра траверси, още непрошити с релси. На това място ще легне последната релса и ще бъде забит последният крамон. Отпред да Южното градче имаше плакат:
а отпред на Северното:
Работниците от двете градчета се смесиха в една купчина. Те се виждаха за първи път, макар да се знаеха и помнеха още от започването на строителството, когато ги разделяха хиляда и петстотин километра пустини, скали, езера и реки. Съревнованието в работата ускори с една година тяхната среща. Последния месец те монтираха релсите бегом. И Северът, и Югът се стремяха да се изпреварят един друг и първи да влязат в Гремяшчий ключ. Победи Северът. Сега началниците на двете градчета, единият с куршумена толстовка, а другият с бяла рубашка, разговаряха кротко край стълба, но върху лицето на началника на Севера въпреки волята му от време на време се появяваше змийска усмивка. Той бързаше да я пропъди и хвалеше Юга, но усмивката отново повдигаше избелелите му от слънцето мустаци.
Остап изтича към вагоните на Северното градче, обаче градчето беше пусто. Всичките му жители бяха отишли при трибуната, пред която вече седяха музикантите. Изгаряйки устните си от нагорещените металически мундщуци, те свиреха увертюра.
Съветските журналисти заеха лявото крило на трибуната. Надвесен надолу, Лавуазиян молеше Меншов да го фотографира при изпълнение на служебните му задължения. Но на Меншов не му беше до това. Той снимаше ударниците на магистралата на групи и поединично, като караше забивачите на крампони да размахват чуковете, а копачите — да се подпират на лопатите. В дясното крило седяха чужденците. Пред входовете за трибуната червеноармейци проверяваха поканите. Остап нямаше покана. Комендантът на влака ги раздаваше по списък, дето представителят на „Черноморски вестник“ О. Бендер не фигурираше. Напразно Гаргантюа махаше с ръка на великия комбинатор да отиде горе, като викаше: „Нали така? Нали е правилно?“ Остап клатеше отрицателно глава и опипваше с очи трибуната, на която гъсто се бяха сместили герои и гости.