— Вие пак за размера на заплатата ли? Ще трябва да се постави въпросът за скубачеството.
— Плюя ви аз на заплатата! Без пари ще ви работя! — крещеше инженерът и развълнуван описваше със средния си пръст всевъзможни криви. — Щом поискам, изобщо ще се пенсионирам. Вие оставете това крепостно право! Пишат навсякъде: „Свобода, равенство, братство“, а мен искат да ме принудят да работя в тази миша дупка!
Тук инженер Талмудовски бързо разтвори ръката си и се залови да изброява на пръсти:
— Квартирата — кочина, театър няма, заплатата… Файтонджия! Карай на гарата!
— Тпру-у! — запищя дългополият, като тичаше неспокойно напред и хващаше коня за юздата. — Аз, като секретар на секцията на инженерите и техниците… Кондрат Иванович! Та нали заводът ще остане без специалисти… Не ви ли е грях от бога… Обществеността няма да допусне това, инженер Талмудовски… В чантата си имам протокол.
И секретарят на секцията се разкрачи и започна бързо да развързва шнурчетата на своята „Musique“.
Тази непредпазливост разреши спора. Като видя, че пътят е свободен, Талмудовски се изправи на крака и викна с всички сили:
— Карай на гарата!
— Къде? Къде? — заломоти секретарят и се спусна подир файтона. — Вие сте дезертьор от трудовия фронт!
От папката „Musique“ изхвърчаха листове тънка хартия с някакви лилави „разгледаха — постановиха“.
Пришелецът, който наблюдаваше с интерес инцидента, постоя една минута на опустелия площад и с убедителен тон каза:
— Не, това не е Рио де Жанейро.
След минута той вече чукаше на вратата на кабинета на предизпълкома.
— Вие кого търсите? — запита го секретарят, който седеше на една маса до вратата. — Защо искате да отидете при председателя? По каква работа?
Посетителят, изглежда, познаваше изтънко системата за държане със секретарите на правителствените, стопанските и обществените организации. Той не се зае да убеждава, че е пристигнал по бърза служебна работа.
— По лична — рече той сухо, без да погледне секретаря, и провря глава в отвора на открехнатата врата. — Може ли за малко?
И без да дочака отговор, се приближи до бюрото:
— Здравейте, не ме ли познахте?
Председателят, черноок едроглав човек със синьо сако и също такъв панталон, напъхан в ботуши с високи скороходни токчета, погледна посетителя доста разсеяно и заяви, че не го познава.
— Наистина ли не ме познахте? А пък мнозина намират, че приличам поразително на баща си.
— Аз също приличам на баща си — нетърпеливо рече председателят. — Какво обичате, другарю?
— Цялата работа е — какъв е бащата — забеляза тъжно посетителят. — Аз съм син на лейтенант Шмид.
Председателят се смути и се понадигна. Той живо си припомни знаменития облик на революционния лейтенант с бледно лице и черна пелерина с големи бронзови закопчалки. Докато той събираше мислите си, за да зададе подходящ за случая въпрос на сина на черноморския герой, посетителят оглеждаше мебелировката на кабинета с поглед на придирчив купувач.
Някога, в царско време, мебелирането на учрежденията ставаше по калъп. Отгледана беше особена порода шаблонна мебел: плоски, стигащи до тавана шкафове, дървени дивани с тридюймови полирани седалки, маси с дебели билярдни крака и дъбови парапети, отделящи длъжностното лице от външния неспокоен свят. През време на революцията тази порода мебели почти изчезна и секретът на нейната изработка беше загубен. Хората забравиха как трябва да се обзавеждат помещенията на длъжностните лица и в служебните кабинети се появиха предмети, които дотогава се смятаха неделима принадлежност на частната квартира. В учрежденията се появиха пружинени адвокатски дивани с огледална поличка за седем порцеланови слона, които уж носят щастие, витринки за съдини, етажерчици, разгъваеми кожени кресла за ревматици и сини японски вази. В кабинета на председателя на арбатовския изпълком освен обикновеното бюро се бяха настанили две табуретки, тапицирани с нацепила се розова коприна, малка кушетка на ивици, атлазен параван с Фуджияма и цъфнали вишни и лъскав славянски шкаф, груба пазарска изработка.
„Шкафчето е пък тип «Хей, славяни!» — помисли си посетителят. — Тук не може да се измъкне много пара. Не, това не е Рио де Жанейро.“
— Много добре, че се отбихте — рече най-сетне председателят. — Вие навярно идвате от Москва?
— Да, пътем — отвърна посетителят, като гледаше кушетчицата и все повече се убеждаваше, че финансовите работи на изпълкома са зле. Той предпочиташе изпълкоми, обзаведени с нова шведска мебел от ленинградския дървтръст.