Колкото и да се мъчеха често сменяващите се началници да изпъдят от „Херкулес“ хотелския дух, просто не можеха да постигнат това. Колкото и да замазваха домакините старите надписи, те все пак надничаха отвсякъде. Ту изскачаше в търговския отдел думата „Кабинети“, ту изведнъж върху матовата стъклена врата на машинописното бюро се забелязваха водните знаци „Дежурна прислужница“, ту се откриваха нарисуваните по стените златни показалци с надпис на френски „За жени“. Хотелът напираше навън.
По-дребните служащи работеха в евтините стаи на четвъртия етаж, дето едно време отсядаха селските попове, пристигнали на епархиални събори, или дребните търговски пътници с варшавски мустачки. Там още миришеше на подмишници и стояха розовите железни умивалници. В по-чистите стаи, които се наемаха от кралете на билярда и провинциалните драматични артисти, се бяха настанили завеждащите отдели, техните помощници и домакинът. Тук вече беше по-хубаво: имаше гардероби с огледала и подът беше покрит с червеникав линолеум. В разкошните стаи с ваните и нишите се беше разположило началството. В белите вани се търкаляха папки, а в полутъмните ниши висяха диаграми и схеми, които нагледно рисуваха структурата на „Херкулес“, а също така и неговите връзки с периферията. Тук бяха запазени глупашките позлатени диванчета, килимите и нощните шкафчета с мраморни плочи. В някои ниши имаше дори таблени никелирани кревати с топки. По тях също лежаха папки и разни необходими преписки. Това беше извънредно удобно, понеже книжата винаги се намираха под ръка.
В една от тези стаи, стая номер пет, беше отсядал през 1911 годи на прочутият писател Леонид Андреев. Всички херкулесовци знаеха това и стая номер пети, кой знае защо, се ползуваше в учреждението с лоша слава.
На всички отговорни работници, които уреждаха тук своя кабинет, непременно се случваше някоя беля. Не успяваше номер пети както трябва да влезе в курса на работата и току го сваляха и го пращаха на друга работа. Добре беше, ако това ставаше без наказание. Защото имаше и наказание, имаше и изнасяне в печата, имаше и по-лошо, за което дори е неприятно да се споменава.
— Демонична стая — твърдяха в един глас потърпевшите. — Кой би могъл да подозира?
И върху главата на писателя, автора на страшния „Разказ за седемте обесени“, се стоварваха най-ужасни обвинения, сякаш именно той беше виновен за това, че др. Лапшин назначи на работа шестимата си родни братя-юначаги, че др. Справченко при доставката на дървената кора се надяваше на самотека, с което и провали тези доставки, и че др. Индокитайски проигра на карти 7384 рубли и 03 копейки държавни пари. Както и да го усукваше Индокитайски, както и да доказваше в съответните инстанции, че е изразходвал 03 коп. в полза на държавата и че може да представи за посочената сума оправдателни документи, нищо не помогна. Сянката на покойния писател беше неумолима и една есенна вечер поведоха Индокитайски към затвора. Наистина не беше добра тази стая номер пети.
Началникът на целия „Херкулес“ др. Полихаев се помещаваше в някогашната зимна градина, неговата секретарка Серна Михайлов на постоянно се мяркаше между оцелелите палми и смокини. Там си стоеше и дългата като перон на гара маса, покрита с малиново сукно, на която ставаха честите и дълги заседания на ръководството. А отскоро в стая № 262, дето някога е бил малкият бюфет, се настани комисията по чистката, на брой осем незабележителни наглед другари със сиви очички. Идваха те акуратно всеки ден и все четяха някакви служебни книжа.
Когато Остап и Балаганов се изкачваха по стълбата, чу се тревожен звънец и веднага от всички стаи наизлязоха служащите. Устремността на тази маневра напомняше корабна тревога. Обаче това не беше тревога, а почивка за закусване. Едни от служащите забързаха към бюфета, за да могат да си вземат сандвичи с червен хайвер. Други пък правеха променада из коридорите, като закусваха вървешком.
От плановия отдел излезе служащ с най-благородна външност. Млада кръгла брада висеше на бледото му миловидно лице. Той държеше в ръка студено кюфтенце, което често поднасяше към устата си и всеки път го оглеждаше внимателно.
На това занимание на служащия без малко не попречи Балаганов, който искаше да научи на кой етаж се намира финансово-счетоводният отдел.
— Нима не виждате, другарю, че закусвам? — рече служащият и с негодувание показа гръб на Балаганов.
И без да обръща повече внимание на млечните братя, той се задълбочи в разглеждане на последното парченце от кюфтето. След като огледа от всички страни най-грижливо и дори го помириса на прощаване, служащият го прати в устата си, изпъчи гърди, изтърси от сакото си трохите и бавно се приближи до друг служащ, който стоеше до вратата на своя отдел.