— Е? — запита той, като се озърна. — Как е самочувствието ви?
— По-добре не питай, другарю Бомзе — отговори онзи, също се озърна и добави: — Нима това е живот? Няма никакъв простор за индивидуалността. Все едно и също, петилетка за четири години, петилетка за три години…
— Да, да — зашепна Бомзе, — просто някакъв ужас! Напълно съм съгласен с вас. Именно никакъв простор за индивидуалността, никакви стимули, никакви лични перспективи. Жената, сам разбирате, дето е домакиня, и тя казва, че няма стимули, няма лични перспективи.
Бомзе въздъхна и тръгна към друг служащ.
— Е — запита той, като предварително се усмихваше печално, — как е самочувствието ви?
— Ами — рече събеседникът му — тая сутрин се върнах от командировка. Успях да видя совхоза. Грандиозно нещо. Фабрика за зърнени храни! Не можете да си представите, гълъбче, какво нещо е петилетка, какво нещо е волята на колектива!
— Да, тоест буквално същото току-що казвах и аз! — възкликна пламенно Бомзе. — Именно волята на колектива! Петилетката за четири години, дори за три — ето стимулът, който… Вземете дори моята жена. Домакиня е, ама и тя признава значението на индустриализацията. Дявол да го вземе, пред очите ни израства новият живот!
Като отиде настрана, той радостно завъртя глава. След минута вече държеше за ръкава кроткия Борисохлебски и говореше:
— Вие сте прав, аз също мисля така. Защо да строим Магнитогорски, совхози, разни комбайни, когато няма личен живот, когато се потиска индивидуалността?
А след още една минута неговият възглух глас къкреше на площадката на стълбището:
— Да, тоест буквално същото току-що казвах и аз на другаря Борисохлебски. Защо да плачем за индивидуалност, за личен живот, когато пред очите ни растат фабрики за зърнени храни, Магнитогорски, разни комбайни, бетонобъркачки, когато колективът…
През време на почивката Бомзе, който обичаше духовното общение, успя да си побъбри с десетина свои колеги. Предметът на всеки разговор можеше да се определи по израза на неговото лице, върху което горчивината поради потъпкване на индивидуалността бързо преминаваше в светлата усмивка на ентусиаста. Ала каквито и да биваха чувствата, вълнуващи Бомзе, лицето му никога не губеше своя израз на вродено благородство. И всички, като се почне от последователните другари от профкома и се свърши с политически незрелия Кукушкинд, смятаха Бомзе за честен и най-важното, принципен човек. Впрочем самият той имаше същото мнение за себе си.
Нов звънец, който известяваше края на тревогата, върна служащите в стаите. Работата се възобнови.
Собствено казано, думите „работата се възобнови“ нямаха отношение към пряката дейност на „Херкулес“, която според устава се състоеше в различни търговски операции в областта на дърво- и триономатериалите. Последната година, като зарязаха всяка мисъл за разните му там скучни греди, шперплатови листа, експортни кедри и прочее неинтересни неща, херкулесовци се отдадоха на извънредно увлекателно занимание: те се бореха за помещението, за любимия свой хотел.
Цялата работа започна от едно малко листче, което донесе в своята брезентова разносна книга ленивият разносвач от комуналния отдел.
„След получаване на настоящето — пишеше в бележката — ви се предлага да освободите в едноседмичен срок помещението на бивш хотел «Кайро» и да го предадете с целия му бивш хотелиерски инвентар във владение на хотелиерския тръст. На вас се предоставя помещението на бивш. акц. д-во «Тенеке и бекон». Основание: постановление на Градския съвет от 12/1929 г.“
Вечерта сложиха тази бележка на масата пред другаря Полихаев, който седеше в електрическата сянка на палмите и смокините.
— Как! — извика нервно началникът на „Херкулес“. — Те на мен пишат „предлага ви се“! На мен, подчинения направо на центъра! Ама как я смятат те, да не са си загубили ума? А?
— Оставаше още да напишат „нарежда ви се“ — наля масло в огъня Серна Михайловна. — Селяндури!
— Това е просто смешно — рече Полихаев и се усмихна мрачно. И незабавно бе продиктуван отговор от най-решителен характер.
Началникът на „Херкулес“ категорично отказваше да освободи помещението.
— Друг път да знаят, че аз не съм им нощен пазач и никакви „предлага ви се“ да не ми се пишат — мърмореше другарят Полихаев, извадил от джоба си гуменото печатче със своето факсимиле, и от вълнение удари подписа си наопаки.
И отново ленивият разносвач, този път херкулесовският, се потътрузи по слънчевите улици, като се спираше пред будките за квас, намесваше се във всички улични скандали и буйно размахваше разносната книга.