Цяла седмица след това херкулесовци обсъждаха създаденото положение. Служащите бяха единодушни, че Полихаев няма да понесе такова подриване на своя авторитет.
— Вие още не познавате нашия Полихаев — говореха мъжагите от финансово-счетоводния отдел. — Той е врял и кипял човек. Него не можеш го подведе с едно голо постановление.
Скоро след това другарят Бомзе излезе от кабинета на началника със списъци на избрани служители в ръце. Той крачеше от отдел в отдел, навеждаше се над посочената в списъка особа и тайнствено пошепваше:
— Едно малко ешмедеменце. По три рубли на човек. За изпроводяк на Полихаев.
— Как? — стряскаха се сътрудниците. — Нима Полихаев си отива? Снемат ли го?
— А, не. Отива за една седмица в центъра да се погрижи за помещението. Внимавайте да не закъснеете. Точно в осем у дома.
Изпроводякът мина много весело. Сътрудниците гледаха предано Полихаев, който седеше с чаша лафит10 в ръка, пляскаха ритмично длани и пееха:
— Пий до дъно, пий до дъно, пий до дъно, пий до дъно, пий до дъно, пийдодъно.
Пяха дотогава, докато любимият началник не пресуши порядъчно количество винце във високи севастополски чаши, след което на свой ред подхвана с треперлив глас песента: „По стария път на Калуга, на четирсе девети километър“. Обаче никой не научи какво е станало на този километър, тъй като Полихаев неочаквано за всички мина на друга песен:
Пукна във трамваи деветка, май че някакъв си дедка, свличат го напред с крака, думба-лумба. Иха-ха!След заминаването на Полихаев производителността на труда в „Херкулес“ мъничко спадна. Смешно би било да работиш с всички сили, когато не знаеш дали ще останеш в това помещение, или ще трябва да се влачиш с всичките канцеларски принадлежности в „Тенеке и бекон“. Но още по-смешно би било да работиш с всички сили след завръщането на Полихаев. Той се върна, както се изрази Бомзе, победител, помещението остана за „Херкулес“ и сътрудниците посвещаваха служебните часове за подигравки по адрес на комуналния отдел.
Поваленото учреждение молеше да му бъдат дадени поне умивалниците и таблените кревати, но опияненият от успеха Полихаев дори не отговори. Тогава схватката се възобнови с нова сила. Към центъра летяха оплаквания. Полихаев отиваше лично да ги опровергае. Все по-често в квартирата на Бомзе се чуваше победното „пийдодъно“ и все по-широки слоеве сътрудници се включваха в борбата за помещението. Постепенно се забравяха дърво- и триономатериалите. Когато Полихаев намираше неочаквано на бюрото си документ, отнасящ се до експортните кедри или шперплатовите листа, той така се изненадваше, че известно време дори не разбираше какво искат от него. Сега той беше погълнат от изпълнението на изключително важна задача — подмамваше да дойдат при него с по-високи заплети две особено опасни лица от комуналния отдел.
— На вас ви потръгна — говореше Остап на своя спътник. — Присъствувате на едно смешно събитие — Остап Бендер върви по прясна диря. Учете се! Дребният углавен джебчия от рода на Паниковски веднага би написал на Корейко писмо: „Оставете в двора под сандъка за боклук шестстотин рубли, иначе лошо ви се пише“ — и отдолу би нарисувал кръст, череп и свещ. Соня Златната ръчичка, чиито достойнства в никакъв случай не искам да омаловажавам, в края на краищата би прибягнала до обикновено сутеньорство, което би й донесло хиляда и петстотин рубли. Женска работа. Да вземем най-сетне корнет Савин. Известен аферист. Както се казва, еша му няма. Какво би направил той? Би пристигнал в квартирата на Корейко, преоблечен като българския цар, би вдигнал скандал в домоуправлението и би изпортил цялата работа. А аз, както виждате, не бързам. Ние стоим в Черноморск вече цяла седмица, а аз едва днес отивам на първа среща… Аха, ето и счетоводната зала! Хайде, бордмеханико, покажете ми болния. Нали вие сте специалист по Корейко.
Те влязоха в боботещата, изпълнена с посетители зала и Балаганов поведе Бендер към ъгъла, дето зад жълта преградка седяха Чеважевска, Корейко, Кукушкинд и Драйфус. Балаганов вече бе вдигнал ръка да посочи милионера, но Остап сърдито му пошепна:
— Остава да викнете с всички сили: „Ето го, това е богаташът! Дръжте го! Спокойствие. Аз сам ще го открия. Кой ли е от чети римата?“
Остап седна на студения мраморен корниз на прозореца и клатейки по детски крака, започна да разсъждава:
— Момчето не влиза в сметката. Остават тримата: червендалестият мазник с безцветните очи, старчето-гъбарчето с железните очила и дебелият пес с най-сериозен вид. Старчето-гъбарчето отхвърлям с негодувание. Освен памука, с който е запушил косматите си уши, в него няма никакви ценности. Остават двамата: песът и белоокият мазник. Кой от тях е Корейко? Трябва да се помисли.