При фонтана Балаганов веднага прехвърли цялата вина върху Паниковски. Оскандалилият се слепец се позоваваше на своите разклатени през годините на тежкия живот нерви и използува случая да заяви, че виновен за всичко е Балаганов — личност, както е известно, жалка и нищожна. Братята начаса взеха да се блъскат един друг с длани. Чуха се вече еднообразните възгласи „А ти кой си?“, търкулна се вече от очите на Паниковски една едра сълза, предвестница на генерално сбиване, когато великият комбинатор каза: „Стой!“ и раздели противниците като съдия на ринг.
— Ще се боксирате в празник — промълви той. — Прелестна двойка: Балаганов — категория петел, Паниковски — категория кокошка! Ала, господа шампиони, от вас стават работници, колкото от кучешка опашка — сито. Това ще свърши зле. Ще ви уволня, още повече, че вие не представлявате никаква социална ценност.
Забравили за свадата, Паниковски и Балаганов започнаха да се кълнат и да уверяват, че още тая вечер на всяка цена ще претършуват Корейко. Бендер само се усмихваше.
— Ще видите — перчеше се Балаганов. — Нападение на улицата. Под закрилата на нощната тъмнина. Така ли е Михаил Самуелевич?
— Честна, благородна дума — подкрепи го Паниковски. — Ние с Шура… не се безпокойте! Вие имате работа с Паниковски.
— Това именно ме опечалява — каза Бендер, — макар, моля ви се… Как казвате? Под закрилата на нощната тъмнина ли? Настанявайте се под закрила. Мисълта естествено е безсъдържателничка. А пък и оформлението навярно също ще бъде мизерно.
След няколко часа дежурство на улицата всички необходими данни бяха най-после налице: закрилата на нощната тъмнина и самият пациент, който излезе с една девойка от къщата, дето живееше старият ребусник. Девойката не влизаше в плана. Наложи се засега да тръгнат подир разхождащите се, които се запътиха към морето.
Горящата отломка на луната висеше ниско над изстиващия бряг. На скалите седяха черни, базалтови, прегърнати навеки двойки. Морето шушукаше за любов до гроб, за невъзвратимо щастие, за сърдечни мъки и тям подобни неактуални дреболии. Звездите разговаряха помежду си с азбуката на Морз, като пламваха и гаснеха. Светлинен тунел от прожектор съединяваше бреговете на залива. Когато той изчезна, на неговото място дълго още стоя черен стълб.
— Уморих се — хленчеше Паниковски, като се тътреше по стръмния бряг подир Александър Иванович и неговата дама. — Аз съм стар. Трудно ми е.
Той се препъваше в дупките на лалугерите и падаше, като се хващаше с ръце за сухите кравешки пити. Искаше му се да си отиде в хана, при къщовника Козлевич, с когото човек можеше така приятно да пие чай и да си побъбри за какво ли не.
И тъкмо в момента, когато Паниковски бе вече твърдо решил да си върви у дома и предложи на Балаганов да довърши сам започнатото дело, отпред казаха:
— Колко е топло! Вие не се ли къпете нощем, Александър Иванович? Е, тогава почакайте тук. Аз само ще се натопя и — веднага излизам.
Чу се шум от търкалящи се по склона камъчета, бялата рокля изчезна и Корейко остана сам.
— По-бързо! — пошепна Балаганов, като дърпаше Паниковски за ръката. — Значи, аз ще мина от лявата му страна, а вие — от дясната. Само по-живо!
— Аз от лявата! — рече страхливо нарушителят на конвенцията.
— Добре, добре, вие отляво. Аз го блъсвам в левия хълбок, не, в десния, а вие натискате отляво.
— Защо отляво?
— Хайде пак! Добре де, отдясно. Той казва: „Хулиган“, а вие отговаряте: „Кой е хулиган?“
— Не, вие пръв отговаряте.
— Добре. Всичко ще кажа на Бендер. Да вървим, да вървим. Значи, вие отляво…
И доблестните синове на лейтенанта се приближиха до Александър Иванович, ужасно разтреперани.
Планът беше нарушен още в самото начало. Вместо да заобиколи съгласно диспозицията от дясната страна и да блъсне милионера в десния хълбок, Балаганов попристъпи на едно място и неочаквано каза:
— Позволете да запаля.
— Не пуша — отвърна студено Корейко.
— Така — рече глупаво Шура, Като погледна към Паниковски. — Ами колко е часът, не знаете ли?
— Към дванайсет.
— Дванайсет — повтори Балаганов. — Хм… Нямах понятие.
— Топла вечер — каза угоднически Паниковски.
Настъпи пауза, през време на която щурците беснееха. Луната побеля и при нейната светлина можеха да се видят добре развитите рамене на Александър Иванович. Паниковски не издържа напрежението, отиде зад гърба на Корейко и викна пискливо:
— Горе ръцете!
— Какво? — попита зачуден Корейко.
— Горе ръцете — повтори Паниковски с отпаднал глас.