Тозчас той получи рязък, доста болезнен удар в рамото и падна на земята. Когато се изправи, Корейко вече беше се счепкал с Балаганов. Двамата дишаха тежко, сякаш пренасяха роял. Отдолу долетя смях на русалка и плискане.
— Ама защо ме биете? — крещеше Балаганов. — Че аз само попитах колко е часът!…
— Ще ти кажа аз на тебе колко е часът! — съскаше Корейко и влагаше в своите удари вековната омраза на богаташа към грабителя.
Паниковски се промъкна пълзешком до полесражението и бръкна отзад с две ръце в джобовете на херкулесовеца. Корейко го ритна с крак, но бе вече късно. Желязната кутийка от цигари „Кавказ“ премина от левия му джоб в ръцете на Паниковски. От другия джоб се посипаха на земята бележки и членски карти.
— Да бягаме! — викна Паниковски някъде от тъмното.
Последния удар Балаганов получи в гърба.
След няколко минути изпомачканият и развълнуван Александър Иванович видя високо над себе си две лунни синкави фигури. Те тичаха по гребена на височината в посока към града.
Освежената, лъхаща на йод Зося завари Александър Иванович зает със странно занимание. Застанал на колене, той палеше клечки кибрит с треперещи пръсти и събираше от тревата бележчици. Но преди Зося да успее да го запита какво прави, той вече бе намерил квитанцията за куфарчето, което си лежеше в гардероба на гарата между една тръстикова кошничка с череши и пътна платнена торба.
— Изтървах я случайно — рече той с пресилена усмивка и грижливо прибра квитанцията.
За цигарената кутия „Кавказ“ с десетте хиляди, които не беше успял да прехвърли в куфара, му дойде наум чак когато влизаха в града.
Докато на морския бряг се водеше титаничната борба, Остап Бендер реши, че престояването му в хотела пред очите на целия град излиза вън от рамките на замисленото дело и му придава ненужна официалност. Като прочете в черноморското вечерно вестниче обявлението: „Дав. пр. ст. вс. у. д. из. к. м. с. ин. ер.“ и мигом съобрази, че това обявление означава — „Дава се под наем прекрасна стая с всички удобства и с изглед към морето за сам интелигентен ерген“, Остап помисли: „Сега аз, кажи-речи, съм ерген. Неотдавна старогородският отдел за гражданско състояние ми изпрати съобщение, че моят брак с гражданката Грицацуева е разтрогнат по искане от нейна страна и че аз получавам добрачното си име О. Бендер. Няма що, ще трябва да водя същия живот като преди брака. Аз съм ерген, самотен и интелигентен. Стаята безусловно ще бъде моя.“
И като обу прохладния бял панталон, великият комбинатор се запъти към посочения в обявлението адрес.
(обратно)Глава XIII Васисуалий Лоханкин и неговата роля в руската революция
Точно в шестнадесет часа и четиридесет минути Васисуалий Лоханкин обяви гладна стачка.
Той лежеше на мушамения диван, обърнал гръб на целия свят, с лице към издутото облегало. Лежеше той с тиранти и зелени чорапи, които в Черноморск наричат още карпетки.
Погладувал около двадесет минути в това положение, Лоханкин запъшка, обърна се на другата страна и погледна жена си. При това зелените карпетки описаха малка дъга във въздуха. Жена му хвърляше в една боядисана пътническа торба своя багаж: красиви флакони, гумено валяче за масаж, две рокли с опашки и една стара без опашка, филцова шапка със стъклен полумесец, медни гилзи с червило за устни и панталони от трико.
— Варвара! — рече Лоханкин гъгниво.
Жена му мълчеше и дишаше тежко.
— Варвара! — повтори той. — Нима ти наистина ме напускаш и отиваш при Птибурдуков?
— Да — отговори жена му. — Отивам. Така трябва.
— Но защо, защо? — рече Лоханкин с кравешка страст.
Ноздрите му, и без това широки, се разшириха горестно. Затрепери фараонската му брадичка.
— Защото го обичам.
— Ами аз какво ще правя?
— Васисуалий! Още вчера те предупредих. Не те обичам повече.
— Но аз! Аз те обичам, Варвара!
— Това си е твоя частна работа, Васисуалий. Аз отивам при Птибурдуков. Така трябва.
— Не! — извика Лоханкин. — Не трябва така! Не може един човек да си отиде, щом другият го обича!
— Може — рече раздразнено Варвара, като се оглеждаше в джобното си огледалце. — И изобщо престани да вършиш глупости, Васисуалий.
— В такъв случай аз продължавам гладната стачка! — закрещя нещастният съпруг. — Ще гладувам дотогава, докато ти не се върнеш. Ден. Седмица. Година ще гладувам!
Лоханкин отново се обърна и заби дебелия си нос в хлъзгавата студена мушама.
— Ей така ще лежа с тиранти — дочу се от дивана, — докато умра. И за всичко ще бъдете виновни вие с инженер Птибурдуков.