Най-сетне Севрюгов извърши онова, което съвсем обърка вестника, близък до полското Министерство на външните работи. Той намери загубената сред ледовете експедиция, успя да съобщи точното й местонахождение, но след това изведнъж самият той изчезна. При това съобщение земното кълбо ехтеше от викове. Името на Севрюгов се произнасяше на триста и двадесет езика и наречия, като включваме тук и езика на чернокраките индианци, портретите на Севрюгов, облечен в зверски кожи, се появиха на всяко свободно листче хартия. В беседа с представителите на печата Габриеле д’Анунцио заяви, че току-що е завършил новия си роман и веднага излита да търси смелия русин. Появи се чарлстонът „Топло ми е с мойта мила на полюса“. И старите московски драскачи Устишкин-Вертер, Леонид Трепетовски и Борис Амиаков, които отдавна практикуваха литературния дъмпинг и хвърляха на пазара своята продукция по цени на загуба, вече пишеха обзор под заглавие: „А на вас не ви ли е студено?“ С една дума, нашата планета преживяваше велика сензация.
Но още по-голяма сензация предизвика това съобщение в квартира номер три, намираща се в сграда номер осем на улица Лимонна и известна повече под името „Гарванско свърталище“.
— Изчезна нашият съквартирант — говореше радостно бившият вратар Никита Пряхин и сушеше над примуса плъстения си ботуш. — Изчезна, миличкият. А ти не лети, не лети! Човек трябва да ходи, а не да лети. Да ходи трябва, да ходи.
И той обръщаше валенката над стенещия огън.
— Нахвърча се, бухалът му неден — ломотеше една бабичка, което име и презиме никой не знаеше. Тя живееше в галерията над кухнята и макар цялото жилище да се осветяваше с електричество, бабичката си палеше горе газена лампа с рефлектор. Тя нямаше доверие в електричеството. — Ето че се освободи стая, площ!
Бабичката първа произнесе думата, която отдавна вече тежеше на сърцата на обитателите от „Гарванско свърталище“. За стаята на изчезналия летец заговориха всички: и бившият кавказки княз, а сега трудещият се от Изтока гражданин Гигиенишвили, и Дуня, която държеше под наем легло в стаята на леля Паша, и самата леля Паша — търговка и отчаяна пияница, и Александър Дмитриевич Суховейко — в миналото камерхер при двора на негово императорско величество, когото тук наричаха просто Митрич, и останалият дребосък от квартирата, начело с отговорната наемателка Люция Францевна Пферд.
— Че какво — рече Митрич, като оправи златните си очила, когато кухнята се изпълни с наемателите, — щом другарят е изчезнал, трябва да се дели. Аз например отдавна имам право на допълнителна площ.
— Че защо му е на един мъж площ? — възрази наемателката на легло Дуня. — Трябва на жена. Може би на мене няма да ми се падне друг такъв случай в живота — един мъж внезапно да изчезне.
И тя дълго още се вря между насъбралите се, като привеждаше различни доводи в своя полза и често произнасяше думата „мъж“.
Всеки случай квартирантите бяха единодушни, че стаята трябва незабавно да се заеме.
Същия ден светът бе разтърсен от нова сензация. Смелият Севрюгов се намери. Нижни Новгород, Квебек и Рейкиявик чуха сигналите на Севрюгов. Той бил кацнал със смачкано шаси на осемдесет и четвъртия паралел. Етерът се тресеше от съобщения: „Смелият русин се чувствува отлично“, „Севрюгов праща рапорт на президиума на Осоавиахим!“, „Чарлз Линдберг смята Севрюгов за най-добрия летец в света“, „Седем ледоразбивача потеглиха на помощ на Севрюгов и откритата от него експедиция“. В промеждутъците на тези съобщения вестниците печатаха само снимки на някакви ледени блокове и брегове. Непрестанно се чуваха думите: „Севрюгов, Нордкап, паралел, Севрюгов, Францйссифова земя, Шпицберген, Кингсбей, пими14, гориво, Севрюгов“.
Унинието, което бе обзело при това известие „Гарванско свърталище“, скоро се смени от спокойна увереност. Ледоразбивачите се придвижваха бавно, като с мъка разбиваха ледените полета.
— Да се отнеме стаята и — туйто! — казваше Никита Пряхин. — На него му е добре да си седи там на леда, а тук Дуня например има всички права. Още повече, че според закона наемателят няма право да отсъствува повече от два месеца.
— Как не ви е срам, гражданино Пряхин! — възразяваше Варвара, по онова време още Лоханкина, и размахваше „Известия“. — Та той е герой! Сега е на осемдесет и четвъртия паралел!
— Че какъв ще е този паралел — обаждаше се смутен Митрич. — Може такъв паралел-маралел изобщо да няма. Ние не го знаем. В гимназията не сме го учили.