Митрич казваше самата истина. Той не бе изкарал гимназия. Бе завършил Пажеския корпус.
— Но разберете най-сетне! — кипеше Варвара и тикаше вестника под носа на камерхера. — Ето статията. Виждате ли? „Сред ледовете и айсбергите“.
— Айсберги! — думаше Митрич подигравателно. — Това можем да разберем. Десет години вече, как няма живот. Все едни Айсберги, Вайсберги, Айзенберги, разни там Рабиновичи. Право казва Пряхин. Да се отнеме и — край. Още повече, че ей на, и Люция Францевна казва същото за закона.
— А багажът да се изхвърли на стълбата, да върви по дяволите! — възкликна с гръден глас бившият княз, а сега трудещ се от Изтока, гражданинът Гигиенишвили.
Закълваха бързо Варвара и тя избяга да се оплаче на мъжа си.
— А може би така и трябва — отговори мъжът й, като повдигна фараонската си брада, — може би чрез устата на простия селяк Митрич говори великата шаячна правда. Замисли се само за ролята на руската интелигенция, за нейното значение.
В онзи велик ден, когато ледоразбивачите стигнаха най-сетне до палатката на Севрюгов, гражданинът Гигиенишвили разби ключалката на Севрюговата врата и изхвърли в коридора цялата покъщнина на героя ведно с висящата на стената червена перка. В стаята се настани Дуня, която незабавно пусна при себе си срещу заплащане шест души квартиранти. Върху завладяната площ цяла нощ продължи веселба. Никита Пряхин свири на хармоника, а камерхерът Митрич танцува „руската“ с пияната леля Паша.
Ако славата на Севрюгов беше мъничко по-малка от оная световна слава, която той си спечели със своите прочути полети над Арктика, той никога нямаше да види стаята си, щеше да го повлече центростремителната сила на любовта към съдебни дела и чак до смъртта си той щеше да се нарича не „смелият Севрюгов“, не „героят на леда“, а „потърпевша страна“. Но този път основателно стъпиха на врата на „Гарванско свърталище“. Стаята бе върната (наскоро след това Севрюгов се премести в нова квартира), а храбрият Гигиенишвили прекара заради своя произвол четири месеца в затвора и се върна оттам зъл като дявол.
Той именно направи на осиротелия Лоханкин първото предупреждение да изгасва редовно светлината, когато излиза от клозета. При това очите му бяха също като на дявол. Разсеяният Лоханкин не оцени важността на демарша, предприет от гражданина Гигиенишвили, и по този начин прозяпа началото на конфликта, който наскоро доведе до едно ужасяващо, нечувано дори в жилищната практика събитие.
Ето как се извъртя тая работа. Васисуалий Андреевич както по-рано забравяше да изгасва светлината в помещенията за общо ползуване. Но можеше ли той да помни такива дребни работи от бита, когато жена му бе избягала, когато той бе останал без копейка, когато не бе още точно уяснено цялото многообразно значение на руската интелигенция? Можеше ли той да мисли, че жалкото бронзово пламъче на лампата от осем свещи ще предизвика такова голямо чувство у съседите? Отначало го предупреждаваха по няколко пъти на ден. После му изпратиха писмо, съчинено от Митрич и подписано от всички съжители. Накрая престанаха да го предупреждават и вече не му пращаха писма. Лоханкин още не проумяваше важността на онова, което ставаше, но вече смътно долавяше, че някакъв обръч е готов да се стегне.
Във вторник вечерта дотича момиченцето на леля Паша и на един дъх отрапортува:
— Те ви казват за последен път, че трябва да изгасвате.
Но случи се някак така, че Васисуалий Андреевич пак забрави и лампичката продължаваше да свети престъпно през паяжината и прахоляка. Къщата въздъхна. След една минута на вратата на Лоханкиновата стая се показа гражданинът Гигиенишвили. Той беше със сини платнени ботуши и плоско калпаче от кафява овца.
— Да вървим — рече той, като повика Васисуалия с пръст.
Той го хвана здраво за ръка, поведе го по тъмния коридор, дето Васисуалий, кой знае защо, се натъжи и дори започна лекичко да се дърпа, и с удар в гърба го прати насред кухнята. Лоханкин се вчепка за въжетата, запази равновесие и изплашено се огледа. Тук се бяха събрали всички съквартиранти. В мълчание стоеше тук Люция Францевна Пферд. Виолетови химически бръчки лежаха върху властното лице на отговорната наемателка. До нея на печката седеше натъжена пийналата леля Паша. Босият Никита Пряхин се хилеше и гледаше изплашения Лоханкин. От галерията беше подала глава безименната бабичка. Дуня правеше знаци на Митрич. Бившият придворен камерхер се усмихваше и криеше нещо зад гърба си.
— Какво? Общо събрание ли ще има? — запита Васисуалий Андреевич с тъничък гласец.