— Ще има, ще има — каза Никита Пряхин, който се приближаваше към Лоханкин, — всичко ще има за тебе. Кафе ще има за тебе, какво! Лягай! — кресна той изведнъж и дъхна срещу Васисуалий на нещо като водка или терпентин.
— В какъв смисъл лягай! — попита Васисуалий Андреевич и взе да трепери.
— Ама какво ще говорим с него, с този калпав човек! — рече гражданинът Гигиенишвили. И като приклекна, залови се да тършува по кръста на Лоханкин и да откопчава презрамките му.
— Помо-ощ! — произнесе шепнешком Васисуалий, устремил безумен поглед към Люция Францевна.
— Трябваше да загасвате светлината! — отвърна сурово гражданката Пферд.
— Ние не сме буржоа, за да горим на вятъра електрическата енергия — добави камерхерът Митрич, като топеше нещо в кофата с вода.
— Не съм виновен! — запищя Лоханкин, като се дърпаше от ръцете на бившия княз, а сега трудещ се от Изтока.
— Всички не са виновни! — мърмореше Никита Пряхин и придържаше треперещия наемател.
— Аз нищо такова не съм направил!
— Всички нищо такова не са направили.
— Имам душевна депресия.
— Всички имат душевна.
— Да не сте посмели да ме пипате! Аз съм малокръвен.
— Всички, всички са малокръвни.
— Жена ми избяга от мен! — ревеше с цяло гърло Васисуалий.
— На всички жената е избягала — отговаряше Никита Пряхин.
— Хайде, хайде, Никитушко! — грижливо мълвеше камерхерът Митрич и изнасяше на светло мокрите, лъщящи пръчки. — От приказки до съмнало няма да си свършим работата.
Сложиха Васисуалий Андреевич по корем на пода. Краката му лъснаха млечнобели. Гигиенишвили замахна с все сила и пръчката засвири тънко във въздуха.
— Майчице! — изпищя Васисуалий.
— Всички имат майчица! — каза наставнически Никита, като натискаше с коляно Лоханкин.
И тогава Васисуалий внезапно млъкна.
„А може би така и трябва — помисли той, като трепваше при ударите и разглеждаше черните щитовидни нокти на крака на Никита. — Може би именно в това е изкуплението, очистението, великата жертва…“
И докато го налагаха, докато Дуня виновно се смееше, а бабата подвикваше от галерията: „Удрете го, нефелития, удрете го, миличкия!“ — Васисуалий Андреевич съсредоточено мислеше за значението на руската интелигенция и за това, че Галилей също е пострадал за правдата.
Последен взе пръчките Митрич.
— Я дай аз да опитам — каза той и дигна ръка. — Да го рязна по филетата.
Но Лоханкин нема̀ късмет да опита камерхерски удар. На вратата на черния вход се почука. Дуня се спусна да отвори. (Парадният вход на „Гарванско свърталище“ отдавна беше закован поради простата причина, че наемателите никак не можаха да решат кой пръв трябва да мие стълбището. По същата причина беше заключена и банята.)
— Васисуалий Андреевич, търси ви един непознат мъж — каза Дуня, като че нищо не бе се случило.
И всички наистина видяха застаналия на вратата непознат мъж с бял джентълменски панталон. Васисуалий Андреевич скочи живо, оправи тоалета си и с ненужна усмивка обърна лице към влезлия Бендер.
— Не ви ли попречих? — запита учтиво великият комбинатор, присвил очи.
— Да, да — измърмори Лоханкин, като се покланяше, — виждате ли, аз бях, как да ви кажа, малко зает… Но… струва ми се, вече съм свободен?
И той се огледа умолително. Но в кухнята вече нямаше никой освен леля Паша, която беше заспала върху печката, докато траеше екзекуцията. На дъсчения под се търкаляха отделни пръчки и едно бяло платнено копче с две дупчици.
— Заповядайте при мен — покани Васисуалий.
— А може би аз все пак ви попречих? — попита Остап, когато се намери в първата стая на Лоханкин. — Не? Добре тогава. Ами вие ли „Дав. пр. ст. вс. уд. из. к. м. с. ин. ер.“? И тя наистина ли е „пр.“ и има „вс. уц“?
— Абсолютно вярно — оживи се Васисуалий, — прекрасна стая, всички удобства. И няма да ви взема скъпо. Петдесет рубли на месец.
— Няма да се пазаря — рече вежливо Остап, — само че съседите… Как са те?
— Прекрасни хора — отговори Васисуалий — и изобщо всички удобства. И цената ниска.
— Но те, струва ми се, са въвели тук телесни наказания?
— Ах! — рече Лоханкин проникновено. — В края на краищата кой знае? Може би така и трябва. Може би именно в това е великата шаячна правда.
— Шаячна? — повтори замислен Бендер. — Онази — конопената, домашната изработка, кълчишената? Така, така. Изобщо кажете, от кой клас на гимназията са ви изгонили за слаб успех? От шести?
— От пети — отговори Лоханкин.
— Златен клас. Значи, до физиката на Краевич не сте стигнали? И оттогава сте водили изключително интелектуален начин на живот? Впрочем на мен ми е все едно. Живейте, както си искате. Утре вечер се пренасям у вас.