Паниковски плесна със старческите си лилави длани. Той погледна ужасен великия комбинатор, отдръпна се в ъгъла и притихна. Само сегиз-тогиз святкаше оттам златният зъб на нарушителя на конвенцията.
Лицето на Балаганов тутакси стана мокро, като че бе се сварило на слънцето.
— А ние защо работихме? — каза той задъхан. — Така не може. Това е… обяснете.
— На вас — рече вежливо Остап, — любимия син на лейтенанта, мога да повторя само онова, което казах в Арбатов. Аз тача наказателния кодекс. Не съм грабител, а идеен борец за парични знаци. В моите четиристотин честни начина за отнемане на пари грабежът не влиза, някак си не се вмества. И после, ние пристигнахме тук не за десет хиляди. От тези хиляди на мене лично ми трябват поне петстотин хиляди.
— Тогава защо ни пратихте? — попита Балаганов, като изстиваше. — Ние се старахме.
— С други думи, вие искате да попитате, известно ли е на достопочтения капитан с каква цел е предприел той последната операция? На това ще ви отговоря — да, известно му е. Работата е там…
В този момент златният зъб угасна в ъгъла. Паниковски се развъртя, наведе глава и с вик: „А ти кой си?“ — като луд се хвърли върху Остап. Без да измени позата си и дори без да извърне глава, с един удар на гумения си юмрук великият комбинатор върна побеснелия нарушител на конвенцията на предишното му място и продължи:
— Работата е там, Шура, че това беше проверка. В джоба на един служащ с четиридесетрублева заплата се намериха десет хиляди рубли, което е малко странно и ни дава големи шансове, позволява ни, както казват маратонците и бръмбарите-бегачи, да се надяваме на голяма сума. Петстотин хиляди — това безусловно е голяма сума. И ще я добием ние така. Аз ще върна на Корейко десетте хиляди и той ще ги вземе. Бих искал да видя оня, който не би взел обратно парите си. И ето тук именно ще бъде неговият край. Ще го погуби алчността му. А щом той признае богатството си, ще го пленя с голи ръце. Като умен човек, той ще разбере, че частта е по-малко от цялото и ще ми даде тази част от страх да не загуби всичко. И тогава, Шура, на сцената ще се появи една чинийка с ивица по края…
— Много право! — извика Балаганов.
В ъгъла плачеше Паниковски.
— Дайте си ми парите — фъфлеше той, — аз съм съвсем беден! Цяла година не съм ходил на баня. Стар съм. Момичетата не ме обичат.
— Обърнете се към Световната лига за сексуални реформи — рече Бендер. — Може би там ще ви помогнат.
— Мене никой не ме обича — продължаваше Паниковски, като потръпваше.
— А защо да ви обичат? Момичетата не обичат такива като вас. Те обичат младите, дългокраките, политически грамотните. А вие скоро ще умрете. И никой няма да пише във вестника за вас: „Още един изгоря на работния си пост.“ И на гроба ви няма да седи прекрасна вдовица с персийски очи. И разплакани деца няма да питат: „Татко, татко, чуваш ли ни?“
— Не говорете така! — закрещя изплашилият се Паниковски. — Аз ще преживея всички ви. Вие не познавате Паниковски. Паниковски все още може всички ви да продаде и купи. Дайте си ми парите.
— Вие по-добре кажете, ще служите ли, или не? Питам ви за последен път.
— Ще служа — отговори Паниковски, като бършеше бавно стичащите се старчески сълзи.
Нощ, нощ, нощ лежеше над цялата страна.
В пристанището на Черноморск леко се извиваха крановете, спускаха стоманените си скоби в дълбоките трюмове на чуждестранните параходи и отново се извиваха, за да положат внимателно, с котешка любов, на пристана чамовите сандъци със съоръженията на Тракторстрой. Розов кометен огън изригваше от високите комини на силикатните заводи. Пламтяха звездните гроздове на Днепрострой, Магнитогорск и Сталинград. На север изгря Краснопутиловската звезда, а след нея пламнаха голям брой звезди от първа величина. Имаше тук фабрики, комбинати, електростанции, нови строежи. Грееше цялата петилетка и затъмняваше с блясъка си старото, тъй познато още на египтяните небе.
Млад човек, заседял се с любимата си в работническия клуб, нетърпеливо запалва електрическата карта на петилетката и шепне:
— Виж ей тая червена светлинка. Там ще бъде Сибкомбайн. Ще отидем там. Искаш ли?
А любимата тихо се смее и освобождава ръцете си.
Нощ, нощ, нощ, както вече бе казано, лежеше над цялата страна. Стенеше насън монархистът Хворобиев, комуто се присъни грамадна профсъюзна книжка. На горното легло във влака хъркаше инженер Талмудовски, който пътуваше от Харков за Ростов, където го привличаше по-голямата заплата. Люшкаха се върху широката атлантическа вълна американските джентълмени, отнасяйки в родината си рецептата за чудесна пшенична домашна ракия. Въртеше се на своя диван Васисуалий Лоханкин и потриваше с ръка пострадалите места. Старият ребусник Синицки напусто гореше електричеството и съчиняваше за списание „Водопроводно дело“ скрита картинка: „Къде е председателят на това общо събрание на работниците и служащите, събрани да изберат местком на помпената станция?“ При това той гледаше да не шуми, за да не събуди Зося. Полихаев лежеше в леглото със Серна Михайловна. Останалите херкулесовци спяха тревожен сън в разните части на града. Александър Иванович Корейко не можеше да заспи, измъчван от мисли за своето богатство. Ако това богатство го нямаше никакво, той би си спал спокойно. Какво правеха Бендер, Балаганов и Паниковски — вече е известно. И само за Козлевич, шофьора и собственика на „Антилопа-Гну“, сега няма да бъде казано нищо, макар него да беше го сполетяла беда от извънреден политически характер.