Рано сутринта Бендер отвори своята акушерска чанта, извади оттам милиционерската фуражка с герба на град Киев, напъха я в джоба си и се запъти към Александър Иванович Корейко. По пътя той задяваше млекарките, тъй като часът на тези практични жени вече бе настъпил, а часът на служащите още не започваше, и си мъркаше романса: „И радостта от първата ни среща не ми вълнува веч кръвта.“ Великият комбинатор си кривеше малко душата. Първата среща с милионера-книговодител го вълнуваше. Щом влезе в дом №16 на улица „Малая Касателная“, той нахлупи официалната фуражка, сви вежди и почука на вратата.
На средата на стаята стоеше Александър Иванович. Той беше с мрежеста фланелка без ръкави и вече бе успял да обуе панталона си на дребен служащ. Стаята беше мебелирана с типична бедност, установена преди революцията в приютите за сираци и тям подобни организации, които бяха под покровителството на императрица Мария Фьодоровна. Тук имаше три предмета: желязно болнично креватче, кухненска маса с вратичка, снабдена с дървена запънка, с каквито обикновено заключват нужниците на вилите, и изтъркан виенски стол. В ъгъла лежаха хантели и между тях две големи гири, занимавка за тежкоатлет.
При вида на милиционера Александър Иванович тежко пристъпи напред.
— Гражданинът Корейко, нали? — запита Остап с лъчезарна усмивка.
— Аз съм — отговори Александър Иванович, който също изрази радост по повод срещата си с представителя на властта.
— Александър Иванович? — осведоми се Остап, като се усмихваше още по-лъчезарно.
— Точно така — потвърди Корейко и разпали своята радост, колкото беше възможно.
След това на великия комбинатор остана само да седне на виенския стол и да лепне на лицето си свръхестествена усмивка. Той направи всичко това и погледна Александър Иванович. Но милионерът-книговодител се напрегна и изобрази дявол знае що: и умиление, и възторг, и възхищение, и нямо обожание. И всичко това поради щастливата среща с представителя на властта.
Това нарастване на усмивките и чувствата напомняше ръкопис на композитора Ференц Лист, дето на първата страница пише да се свири „бързо“, на втората — „много бързо“, на третата — „много, много бързо“, на четвъртата — „колкото може бързо“ и все пак на петата — „още по-бързо“.
Като видя, че Корейко стигна до петата страница и по-нататъшното съревнование вече е невъзможно, Остап пристъпи към работата.
— А аз дойдох при вас с поръчение — рече той и стана сериозен.
— Заповядайте, заповядайте — забеляза Александър Иванович, също помрачнял.
— Искаме да ви зарадваме.
— Любопитен съм да узная за какво.
И с безмерна скръб Бендер бръкна в джоба си. Корейко следеше неговите действия вече със съвсем погребална физиономия. На бял свят излезе тенекиената кутия от цигари „Кавказ“. Обаче очакваният от Остап възглас на учудване не последва. Нелегалният милионер гледаше кутията с пълно равнодушие. Остап извади парите, грижливо ги преброи и като бутна пачката към Александър Иванович, рече:
— Точно десет хиляди. Бъдете добър да ми подпишете разписка за получаването им.
— Имате грешка, другарю — каза Корейко много тихо. — Какви десет хиляди? Каква разписка?
— Как каква? Нали вчера са ви ограбили?
— Мен никой не ме е ограбвал.
— Но как не са ви ограбили? — развълнува се Остап. — Вчера край морето. И са ви задигнали десет хиляди. Крадците са арестувани. Пишете разписката.
— Да, ей богу, но мен никой не ме е ограбвал — рече Корейко, по чието лице пробягаха слънчеви петна. — Тук има явна грешка.
Неосъзнал още размерите на своето поражение, великият комбинатор допусна неприлична нервност, за което по-късно винаги си спомняше със срам. Той настояваше, сърдеше се, пъхаше парите в ръцете на Александър Иванович и изобщо, както казват китайците, загуби лице. Корейко вдигаше рамене, усмихваше се любезно, но не вземаше парите.