При това съобщение очите на старците светнаха. Години наред вече на тях им се искаше да купуват и продават.
— Бриан е умна глава! — рекоха те с въздишка. — Бенеш също е умна глава.
Когато Остап се сепна от своите мисли, той видя, че здраво го държи за пеша на сакото непознат старец със смачкана сламена шапка и мазна черна панделка на нея. Прикачената му връзка се беше изкривила настрана и медното копче гледаше право към Остап.
— Аз ви казвам — викаше старецът на ухото на великия комбинатор, — че Макдоналд няма да се хване на тази въдица! Той няма да се хване на тази въдица! Чувате ли?
Остап отбутна с ръка кипналия старец и се измъкна от тълпата.
— Хувър е умна глава! — долетя подире му. — И Хинденбург е умна глава!
По това време Остап вече бе взел решение. Той прехвърли през ума си четиристотинте честни начина за задигане на пари и макар между тях да имаше и такива перли като организиране на акционерно дружество за изваждане на потънал през Кримската война кораб с товар злато или голямо увеселение на сирница в полза на затворниците на капитала, или концесия за сваляне на фирмите от магазините — нито един от тях не беше подходящ за дадената ситуация. И Остап измисли четиристотин и първия начин.
„Не можахме да вземем крепостта с изненадваща атака — мислеше си той, — ще трябва да започнем правилна обсада. Най-важното е установено. Клиентът има пари. И ако се съди по това, че без да му мигне окото, се отказа от десетте хиляди, има много пари. И така, пред вид на незавършените преговори между страните, заседанието продължава.“
Той се върна в квартирата, като купи по пътя твърда жълта папка с връзки за обуща.
— Е? — запитаха в един глас прималелите от желание Балаганов и Паниковски.
Остап мълчаливо отиде до бамбуковата масичка, постави пред себе си папката и с едри букви извъртя надпис:
През рамото на Бендер млечните братя гледаха папката.
— Какво има вътре? — попита любопитният Паниковски.
— О! — рече Остап. — Вътре има всичко: палми, момичета, синкави експреси, синьо море, бял параход, малко износен смокинг, лакей японец, собствен билярд, платинени зъби, здрави чорапи, обеди с чисто животинско масло и най-важното, малки мои приятели, слава и власт, която дават парите.
И той отвори пред изумените антилоповци празната папка.
(обратно)Глава XV Рога и копита
Живееше на този свят един беден частник. Той беше доста богат човек, собственик на галантериен магазин, разположен диагонално срещу кино „Капитални“. Търгуваше си той спокойно с бельо, дантели, връзки, копчета и друга дребна, но доходна стока. Една вечер се върна в къщи с изкривено лице. Бръкна мълком в бюфета, извади оттам цяла студена кокошка и като се разхождаше из стаята, изяде я без остатък. Щом свърши с нея, той отново отвори бюфета, измъкна цяло парче краковски салам, точно половин килограм, седна на стола и загледан неподвижно в една точка, бавно сдъвка цялото половин кило. Когато се пресегна вече към варените яйца, които бяха на масата, жена му попита изплашена:
— Какво се е случило, Боря?
— Нещастие! — отговори той, пъхайки в устата си твърдото еластично яйце. — Обложиха ме с ужасен данък. Ти не можеш дори да си представиш.
— Но защо ядеш толкова много?
— Трябва да се разсея — отвърна частникът. — Страх ме е.
И през цялата нощ частникът ходи из своите стаи, дето само скринове имаше осем на брой, и яде. Изяде всичко, каквото имаше в къщата. Беше го страх.
На другия ден той даде под наем половината от магазина за търгуване с книжарски материали. Сега в едната витрина имаше връзки и презрамки, а в другата висеше на две канапчета грамаден жълт молив.
Сетне настанаха още по-лоши времена. В магазина се появи трети сънаемател. Беше часовникар. Той избута настрана молива и зае половината от прозореца с един бронзов часовник с фигурата на Психея, но без минутна стрелка. И срещу бедния галантерист, който не преставаше да се усмихва вече иронично, седеше освен омразният му моливар, още и часовникарят с втикната в окото черна лупа.
На два пъти още злощастието сполетя галантериста. В магазина влязоха допълнително един водопроводчик, който тутакси запали някакъв поялен примус, и друг съвсем чудноват търговец, който беше решил, че тъкмо през 1930 година от Рождество Христово населението на Черноморск ще се нахвърли на неговата стока — колосани яки.
И гордата, спокойна някога фирма на галантериста доби отвратителен вид.
Купувачите и клиентите със страх влизаха в благоуханния някога магазин. Часовникарят Глазиус-Шенкер, заобиколен от колелца, пенсне и пружини, седеше под часовниците, между които имаше и един градски. В магазина често и остро звъняха будилници. В дъното на помещението се тълпяха ученици, които питаха за дефицитните тетрадки. Карл Павиайнен стрижеше своите яки с ножици, като прекарваше времето си в очакване на клиенти. И докато услужливият Б. Културтригер успееше да запита купувачката: „Какво ще обичате?“, водопроводчикът Фанатюк шумно удряше с чукче по ръждивата тръба и саждите от поялната лампа падаха върху нежната галантерийна стока.