Но Остап отвори вратата. Като се усмихваше тъжно, старецът мина зад бариерата и се отпусна на един стол. Той затвори очи и мълчаливо седя на стола около пет минути. Чуваха се само къси посвирквания, които от време на време издаваше неговият бледен нос. Когато сътрудниците на кантората бяха вече решили, че посетителят никога няма да продума и взеха шепнешком да се съвещават как по-удобно да изнесат неговото тяло на улицата, старецът повдигна кафявите си клепачи и рече с нисък глас:
— Името ми е Фунт, Фунт.
— И това според вас е достатъчно, за да се вмъквате в затворено за обедна почивка учреждение? — рече весело Бендер.
— Вие се смеете — отвърна старецът, — но името ми е Фунт. Аз съм на деветдесет години.
— Какво обичате? — попита Остап, който бе започнал да губи търпение.
Но тук гражданинът Фунт отново млъкна и мълча доста продължително време.
— Вие имате кантора — каза най-после той.
— Да, да, кантора — насърчаваше го Остап. — По-нататък, по-нататък.
Но старецът само поглаждаше с ръка коляното си.
— Виждате ли тези панталони на мен? — промълви той след дълго мълчание. — Това са великденски панталони. По-рано ги обувах само на Великден, а сега ги нося всеки ден.
И въпреки че Паниковски го тупна по гърба, за да могат думите му да излизат без запъване, Фунт отново стихна. Той произнасяше думите бързо, но правеше между изреченията такива почивки, кои то траеха понякога до три минути. За хора, несвикнали с тази особеност на Фунт, разговорът с него беше непоносим. Остап вече се канеше да хване Фунт за колосания нашийник и да му посочи вратата, когато старецът отново отвори уста. По-нататък разговорът доби такъв интересен характер, че Остап трябваше да се примири с Фунтовия начин на говорене.
— Не ви ли трябва председател? — запита Фунт.
— Какъв председател? — възкликна Бендер.
— Официален. С една дума, ръководител на учреждението.
— Аз самият съм ръководител.
— Значи, вие самият се каните да лежите в затвора? Тогава веднага да бяхте казали. Защо ме въртите вече два часа?
Старецът с великденските панталони се разгневи, но паузите между изреченията не намаляха.
— Аз съм Фунт — повтори той с чувство. — На деветдесет години съм. Цял живот съм лежал в затворите заради други. Такава е моята професия — да страдам заради другите.
— Ах, вие сте подставено лице?
— Да — каза старецът, като с достойнство тръскаше глава. — Аз съм зицпредседателят Фунт. Винаги съм лежал в затвора. Лежал съм при Александър Втори „Освободителя“, при Александър Трети „Миротвореца“, при Николай Втори „Кървавия“.
И старикът бавно сгъваше пръсти и броеше царете.
— При Керенски също лежах. През време на военния комунизъм наистина никак не съм лежал, защото тогава беше изчезнала чистата търговия, нямаше работа. Но затова пък колко лежах при непа! Колко лежах при непа! Това бяха най-добрите дни през живота ми. За четири години аз прекарах на свобода не повече от три месеца. Омъжих внучката си, Голконда Евсеевна, и й дадох зестра концертно фортепиано, сребърна птичка и осемдесет рубли златни, в монети по десет. А сега ходя и не мога да позная нашия Черноморск. Къде е всичко това? Къде е частният капитал? Къде е първото взаимоспомагателно дружество? Къде е, питам ви, второто взаимоспомагателно дружество? Къде е командитното дружество? Къде са акционерните компании със смесен капитал? Къде е всичко това? Безобразие!
Тази кратка реч продължи сравнително недълго — половин час. Като слушаше Фунт, Паниковски се трогна. Той отведе Балаганов настрана и с уважение зашепна:
— Веднага проличава човекът от едно време. Сега такива вече няма и скоро съвсем ще се свършат.
И той любезно поднесе на стареца чашка сладък чай.
Остап — примъкна зицпредседателя на своето началническо бюро, нареди да се затвори кантората и се залови търпеливо да разпитва вечния затворник, отдал живота си за „други своея“. Зицпредседателят говореше с удоволствие. Ако не почиваше така продължително между изреченията, би могло дори да се каже, че меле неспирно.
— Не познавате ли такъв — Корейко Александър Иванович? — попита Остап и погледна папката с връзки за обуща.
— Не го познавам — отговори старецът. — Не познавам такъв.
— Ами с „Херкулес“ имали ли сте работа?
При думата „Херкулес“ зицпредседателят се размърда малко. Остап дори не забеляза това леко движение, но ако на негово място беше която и да било жилетка от пике от кафене „Флорида“, познаваща отдавна Фунт, например Валиадис, той щеше да си рече: „Фунт ужасно се е разпалил, той е просто извън себе си.“