Болницата се оказа съвсем не такава, каквато си я представяше Берлага. В дълга светла стая седяха на дивани, лежаха на кревати или се разхождаха хора със синкави халати. Счетоводителят забеляза, че лудите почти не разговарят помежду си. Те нямат време да разговарят. Те мислят. Те мислят през цялото време. Те имат много мисли, трябва нещо да си спомнят, да си спомнят най-важното, от което зависи щастието. А мислите се пръскат и най-важното — вирнат опашка и изчезнат. И отново трябва да се обмисли всичко, да се разбере най-после какво се е случило, защото всичко е станало лошо, когато по-рано всичко е било хубаво.
Покрай Берлага няколко пъти вече мина един безумец, невчесан и нещастен. Обхванал с пръсти брадичката си, той крачеше по една линия — от прозореца до вратата, от вратата до прозореца, пак до вратата, пак до прозореца. И толкова мисли трещяха в бедната му глава, че той слагаше другата си ръка на челото и ускоряваше крачка.
— Аз съм вицекрал на Индия! — викна Берлага, като изгледа санитаря.
Безумецът дори не погледна към счетоводителя. Болезнено намръщен, той отново се залови да събира своите мисли, пръснати от дивашкия вик на Берлага. Но затова пък до вицекраля се приближи един нисичък идиот и като го прегърна доверчиво през кръста, каза му няколко думи на птичи език.
— Какво? — запита недоумяващ изплашеният Берлага.
— Ене, бене, раба, квинтер, финтер, жаба — произнесе отчетливо новият познат.
Като викна „ой“, Берлага избяга далече от идиота. След това движение той се приближи до един човек с лимонено голо теме. Плешивият тутакси се извърна към стената и погледна плахо счетоводителя.
— Къде са моите махараджи? — попита го Берлага, който чувствуваше, че е необходимо да поддържа репутацията си на луд.
Но в този момент един болен, който седеше на кревата си в дъното на стаята, се изправи на тънките си и жълти като църковни свещи крака и страдалчески завика:
— На свобода! На свобода! В пампасите!
Както счетоводителят научи по-късно, лудият, който молеше да бъде пуснат в пампасите, беше старият учител по география, по чийто учебник младият Берлага се бе запознал на времето с вулканите, носовете и провлаците. Географът бе се побъркал съвсем неочаквано: веднъж той погледнал картата на двете полукълба и не намерил на нея Беринговия проток. Цял ден старият учител шарил по картата. Всичко било на мястото си: и Ню Фаундленд, и Суецкият канал, и Мадагаскар, и Сандвичевите острови с главен град Хонолулу, и дори вулканът Попокатепетъл, а Беринговия проток го нямало. И още там, пред самата карта, старецът мръднал.18 Той беше тих луд, не правеше никому зло, но Берлага страшно се изплаши. Този вик разкъсваше душата му.
— На свобода! — продължаваше да вика географът. — В пампасите!
Той най-добре от всички на света знаеше какво нещо е свободата. Беше географ и нему бяха известни такива простори, за които простосмъртните хора, заети със скучни работи, дори и не подозират. Той искаше да бъде на свобода, искаше да препуска на запотен мустанг през буренаците.
В стаята влезе млада докторка със скръбни сини очи и се насочи право към Берлага.
— Е, как се чувствуваше, миличък? — запита го тя, като опипваше с топла ръка пулса на счетоводителя — По-добре сте, нали?
— Аз съм вицекрал на Индия! — рапортува той, като се изчервяваше. — Дайте ми моя любим слон!
— Това е бълнуване — рече ласкаво докторката, — вие сте в лечебница, ще ви излекуваме.
— О-о-о! Моят слон! — викна призивно Берлага.
— Но разберете — каза още по-ласкаво докторката, — вие не сте вицекрал, всичко това е бълнуване, разбирате ли, бълнуване!
— Не, не е бълнуване — възрази Берлага, като знаеше, че преди всичко трябва да упорствува.
— Не, бълнуване е!
— Не, не е бълнуване!
— Бълнуване е!
— Не е бълнуване!
Видял, че желязото е горещо, счетоводителят започна да го кове. Той блъсна добрата докторка и нададе проточен вик, който разтревожи всички болни, най-вече малкия идиот. Идиотът седна на пода и като се лигавеше, каза:
— Ен, ден, троа, катър, мадмазел Журоватър.
И Берлага със задоволство чу зад гърба си гласа на докторката, която се обръщаше към санитаря:
— Ще трябва да го преместим при онези тримата, иначе ще наплаши цялата ни стая.
Двама търпеливи санитари отведоха свадливия вицекрал в една малка стая за болни с неправилно поведение, дето кротко лежаха трима души. Едва тук счетоводителят разбра какво е истинска лудост. Щом видяха посетителите, болните проявиха необикновена активност. Единият, дебел мъж, се свлече от кревата, застана бързо на четири крака и вирнал високо изопнатия си като мандолина задник, взе да лае звучно и да дращи паркета със задните си крака, обути в болнични пантофи. Другият се зави с одеялото и започна да вика: „И ти, Бруте, се продаде на болшевиките!“ Този човек несъмнено си въобразяваше, че е Гай Юлий Цезар. Впрочем понякога в размътената му глава отскачаше някое лостче и той крещеше объркан: „Аз съм Хенрих Юлий Цимерман!“