Рано-рано на другия ден, когато коларите откарваха на пазара в градчето Кошари неспокойните дребни спекуланти, натоварили ги по петнадесетина души в една фура19, ксендз Кушаковски се появи отново. Този път го придружаваше още един ксендз — Алоизий Морошек. Докато Кушаковски се здрависваше с Адам Казимирович, ксендз Морошек огледа внимателно автомобила и не само попипа с пръст гумата, но дори натисна тромбата, която издаде звуците на матчиша. След това ксендзовете се спогледаха, приближиха се до Козлевич от двете му страни и започнаха да го омагьосват. Омагьосваха го те целия ден. Млъкнеше ли Кушаковски, започваше Морошек. И още неуспял той да спре, за да избърше потта си, когато с Адам отново се залавяше Кушаковски. Понякога Кушаковски вдигаше към небето жълтия си показалец, а в това време Морошек прехвърляше броениците. Понякога пък броениците прехвърляше Кушаковски, а небето сочеше Морошек. Няколко пъти ксендзовете започваха да пеят тихо на латински и още първия ден надвечер Адам Казимирович взе да им приглася. При това двамата патери поглеждаха делово колата.
След известно време Паниковски забелязал промяна в стопанина на „Антилопа“. Адам Казимирович изричал някакви неясни думи за царството небесно. Това потвърждаваше и Балаганов. Сетне Адам започнал дълго да се губи нанякъде и най-сетне съвсем изчезнал от хана.
— А вие защо не сте ми доложили? — възмути се великият комбинатор.
Те искали да доложат, но се страхували от гнева на капитана. Надявали се, че Козлевич ще се опомни и сам ще се върне. Но сега всички надежди са загубени. Ксендзовете окончателно са го омагьосали. Съвсем наскоро, вчера, куриерът и пълномощникът по копитата случайно срещнали Козлевич. Той седял в колата пред входа на костела20. Но те не успели да отидат при него. От костела излязъл ксендз Алиозий Морошек с едно момче, облечено в дантели.
— Разбирате ли, Бендер — рече Шура, — цялата банда се настани в нашата „Антилопа“, нещастният Козлевич свали шапка, момчето удари едно звънче и те заминаха. Просто ни дожаля, като гледахме нашия Адам. Няма да видим вече „Антилопа“.
Великият комбинатор мълчаливо сложи капитанската си фуражка с лачена козирка и тръгна към вратата:
— Фунт — рече той, — вие ще останете в кантората! Рога и копита няма да приемате по никакъв начин. Ако има поща, хвърляйте я в коша. Чиновничката след това ще се оправи с нея. Разбрано?
Когато зицпредседателят отвори уста за отговор (това стана точно след пет минути), осиротелите антилоповци бяха вече далече. Начело на процесията се носеше с гигантски крачки капитанът. От време на време той извръщаше глава назад и мърмореше: „Меланхолици, не можахте да опазите нежния Козлевич! Всички ви ще дезавуирам! Ох, до гуша ми е дошло от това черно и бяло духовенство!“ Бордмеханикът вървеше мълчалив, като се правеше, че упреците не се отнасят до него. Паниковски подскачаше като маймуна и разпалваше чувството на мъст към похитителите на Козлевич, макар в душата му да лежеше голяма студена жаба. Той се страхуваше от черните ксендзове, за които смяташе, че притежават много вълшебни свойства.
В такъв ред цялата кантора за доставка на рога и копита се приближи до подножието на костела. Пред желязната ограда, сплетена от спирали и кръстове, стоеше празната „Антилопа“. Костелът беше грамаден. Той се беше забил в небето, бодлив и остър като рибена кост. И засядаше в гърлото. Гланцираните червени тухли, керемидените скатове, тенекиените флагове, глухите контрафорси и красивите каменни идоли, скри в нишите от дъжда — цялата тази изпъната войнишка готика изведнъж потисна антолоповци. Те се почувствуваха мънички. Остап се качи в автомобила, подуши въздуха и с отвращение каза:
— Фу! Мръсотия! Нашата „Антилопа“ се е въвоняла вече на свещи, касички за събиране помощи за построяване на храм и ксендзовски ботуши. Разбира се, че е по-приятно да ходиш по треби с автомобил, отколкото с файтон. При това безплатно! Имате да вземате, драги отчета, нашите треби са по-важни!
С тези думи Бендер влезе в църковния двор; той мина между децата, които играеха на дама върху разчертания с тебешир асфалт, и се изкачи по гранитното като на банка стълбище към вратата на храма. Върху тежките врати, обковани с плоско желязо, барелефни светии, пръснати из квадратите, си предаваха въздушни целувки или сочеха с ръце на различни страни, или пък се развличаха с четене на доста дебели книги, върху които добросъвестният резбар беше изрязал дори латински буквички. Великият комбинатор дръпна вратата, но тя не се помръдна. Отвътре долитаха тихи звуци на фисхармониум.