— Омагьосват го! — викна Остап и се спусна по стълбището. — Сега става истинското омагьосване! Под сладкия звън на мандолина.
— Да бяхме се махнали, а? — попита Паниковски, като въртеше шапката си в ръце. — Все пак божи храм е. Неудобно.
Но без да му обръща внимание, Остап отиде до „Антилопа“ и нетърпеливо взе да стиска тромбата. Той свири матчиш дотогава, докато зад тежката врата не се чу дрънчене на ключове. Антилоповци вирнаха глави. Вратата се отвори с двете си крила и веселите светии отстъпиха бавно в своите дъбови квадратчета навътре. От тъмния портал излезе на високото светло преддверие Адам Казимирович. Той беше бледен. Кондукторските му мустаци бяха овлажнели и висяха плачевно от ноздрите му. В ръцете си държеше молитвеник. От двете му страни го подкрепяха ксендзовете. Отляво — ксендз Кушаковски, отдясно — ксендз Алоизий Морошек. Очите на патерите плуваха в елей.
— Ало, Козлевич! — викна Остап отдолу. — Още ли не ви е омръзнало?
— Здравейте, Адам Казимирович — рече Паниковски непринудено, криейки се обаче зад гърба на капитана.
Балаганов вдигна ръка за поздрав и смръщи мутра, което, види се, означаваше: „Адам, оставете тия ваши шеги!“
Тялото на водача на „Антилопа“ направи крачка напред, ала дутата му, прикована от двете страни от проницателните погледи на Кушаковски и Морошек, се дръпна назад. Козлевич погледна тъжно своите приятели и наведе очи.
И започна велика борба за безсмъртната душа на шофьора.
— Ей вие, херувими и серафими! — рече Остап, предизвиквайки враговете на диспут. — Няма бог!
— Не, има — възрази ксендз Алоизий Морошек и закри със своето тяло Козлевич.
— Това е просто хулиганство — измърмори ксендз Кушаковски.
— Няма, няма — продължаваше великият комбинатор — и никога не е имало. Това е медицински факт.
— Смятам този разговор за неуместен — заяви сърдито Кушаковски.
— А да задигате колата уместно ли е? — развика се нетактично Балаганов. — Адаме! Те просто искат да задигнат „Антилопа“.
Като чу това, шофьорът вдигна глава и изгледа въпросително ксендзовете. Ксендзовете се раздвижиха неспокойно, зашушнаха с копринените си раса и се опитаха да отведат Козлевич навътре. Но той се запъна.
— Какво ще стане все пак с бога? — настояваше великият комбинатор.
Ксендзовете трябваше да започнат дискусията. Децата престанаха да подскачат на един крак и дойдоха по-близо.
— Как можете да твърдите, че няма бог — започна Алоизий Морошек със задушевен глас, — когато всичко живо е създадено от него!…
— Зная, зная — рече Остап, — и аз съм стар католик и латинист. Пуер, соцер, веспер, генер, либер, мозер аспер, тенер.
Тези изключения в латинския език, зазубрени от Остап от „Илиадата“ в трети клас на частната гимназия, които и досега седяха безсмислено в главата му, произведоха магическо въздействие върху Козлевич. Душата му се присъедини към тялото и в резултат на това обединение шофьорът плахо пристъпи напред.
— Сине мой — каза Кушаковски, като гледаше с омраза Остап, — вие се заблуждавате, сине мой. Чудесата господни свидетелствуват…
— Ксендзе! Престанете да се трепете! — каза строго великият комбинатор. — Аз самият съм правил чудеса. Не много отдавна, а само преди четири години се наложи да прекарам в едно градче няколко дни като Исус Христос. И всичко мина както се следва. Аз дори нахраних с пет хляба няколко хиляди верующи. Че ги нахраних, нахраних ги, но каква блъсканица беше!
Диспутът продължаваше все по тоя чудноват начин. Неубедителните, но весели доводи на Остап влияеха на Козлевич по най-животворен начин. По бузите на шофьора взе да се появява руменина и мустаците му постепенно почнаха да се повдигат нагоре.
— Карай, карай! — чуваха се насърчителни възгласи откъм спиралите и кръстовете на оградата, зад която вече се беше събрала голяма тълпа любопитни. — Ти им кажи за римския папа, за кръстоносния поход.
Остап каза и за папата. Той заклейми Александър Борджия за лошото му поведение, припомни ни в клин, ни в ръкав за Серафим Саровски и наблегна най-много на инквизицията, която преследвала Галилей. Той така се увлече, че обвини за нещастията на великия учен направо Кушаковски и Морошек. Това беше последната капка. Като чу за страшната съдба на Галилей, Адам Казимирович бързо остави молитвеника на едно стъпало и падна в широките като врата обятия на Балаганов. Паниковски също се навърташе там и милваше блудния син по грапавите бузи. Във въздуха се носеха щастливи целувки.
— Пан Козлевич! — застенаха ксендзовете. — Доконд пан идзе? Опаментайсе, пан!