Но героите от автомобилния пробег вече седяха в колата.
— Ето виждате ли — викна Остап на опечалените ксендзове, когато заемаше капитанското място, — нали ви казах, че няма бог. Научен факт е. Прощавайте ксендзове! Довиждане, патери!
Съпроводена от одобрителните викове на тълпата, „Антилопа“ потегли и скоро тенекиените флагове и керемидените скатове на костела се скриха от погледа. По този случай антилоповци спряха пред една бирарийка.
— Благодаря ви, братлета — говореше Козлевич, като държеше в ръка тежката чаша. — Съвсем щях да пропадна. Омагьосаха ме ксендзовете. Особено този Кушаковски. Ей, че е хитър, дяволът му неден! Няма да повярвате, караше ме да постя! Иначе, казва, нямало да отида на небето.
— Небето! — рече Остап. — Небето сега е запустяло. Не е предишната епоха. Не е предишният отрязък от време. Сега на ангелите им се иска да слязат на земята. На земята е хубаво, има комунални услуги, има планетарий, можеш да погледаш звездите в съпровод с антирелигиозна лекция.
След осмата чаша Козлевич поиска девета, вдигна я високо над главата си й като посмука кондукторския си мустак, запита възторжено:
— Няма ли бог?
— Няма — отговори Остап.
— Значи, няма? Тогава наздраве.
И той продължаваше да пие, като преди всяка нова чаша произнасяше:
— Има ли бог? Няма? Тогава наздраве.
Паниковски пиеше наравно с всички, но за бога не се изказваше. Той не искаше да се меси в тая спорна работа.
Със завръщането на блудния син и „Антилопа“ Черноморският клон на Арбатовската кантора за доставка на рога и копита придоби липсващия му блясък. Пред вратата на бившия комбинат на петимата частници сега постоянно дежуреше колата. Естествено тя не можеше да се сравнява със сините буици и дълготелите линколни, не можеше да се мери дори с Фордовите карети, но все пак това беше кола, автомобил, екипаж, който, както казваше Остап, въпреки всичките си недостатъци е годен понякога да се движи по улиците без помощта на коне.
Остап работеше с увлечение. Ако той би насочил своите сили за истинска доставка на рога или копита, мундщучното и гребенарско дело сигурно щеше да бъде подсигурено със суровини поне до края на текущото бюджетно столетие. Обаче началникът на кантората се занимаваше със съвсем друго нещо.
След като се откъсна от Фунт и Берлага, чиито съобщения бяха много интересни, но засега не водеха непосредствено към Корейко, в интерес на работата Остап намисли да се сприятели със Зося Синицка и между две целувки под нощната акация да провентилира въпроса за Александър Иванович, и не толкова за него, колкото за неговите парични работи. Но продължителното наблюдение, направено от пълномощника по копитата, изясни, че между Зося и Корейко няма любов и че последният, според израза на Шура, напразно се натиска.
— Дето няма любов — с въздишка коментираше Остап, — там не е прието да се говори за пари. Да оставим момичето настрана.
В същото време, докато Корейко с усмивка си спомняше мошеника с милиционерската фуражка, който направи жалък опит за третостепенен шантаж, началникът на кантората се носеше с жълтия автомобил из града и намираше хора и хорица, които милионерът-книговодител отдавна бе забравил, но които добре помнеха него самия. Няколко пъти Остап говори с Москва, като викаше по телефона един познат частник, известен специалист по търговските тайни. Сега в кантората пристигаха писма и телеграми, които Остап бързо отбираше от общата поща, изобилствуваща както по-рано с покани, искания на рога и упреци заради недостатъчно енергичната доставка на копита. Някои от тези писма и телеграми влязоха в папката с връзки за обуща.
В края на юли Остап реши да замине на командировка в Кавказ. Работата налагаше личното присъствие на великия комбинатор в една неголяма лозарска република.
В деня на заминаването на началника на кантората стана едно скандално произшествие. Паниковски, изпратен с тридесет рубли на пристанището за билет, се върна след половин час пиян, без билет и без пари. Той не можеше да каже нищо за свое оправдание, само обръщаше джобовете си, които увисваха като билярдни лузи, и непрекъснато се смееше. Всичко го разсмиваше: и гневът на капитана, и укорният поглед на Балаганов, и самоварът, поверен на неговите грижи, и Фунт с нахлупената на носа панама, който дремеше на своето бюро. А когато Паниковски погледна еленовите рога, гордостта и украсата на кантората, напуши го такъв смях, че той се стовари на пода и скоро заспа с радостна усмивка на виолетовите си устни.
— Сега ние си имаме истинско учреждение — каза Остап, — имаме си собствен прахосник, който е и вратар-пияница. И двата тези типа правят реални всички наши начинания.