На всеки плаж по света може да се срещне един такъв човек. Кой е той, защо е дошъл тука, защо лежи в пълно снаряжение — нищо не се знае. Но такива хора има, по един на всеки плаж. Може би това са членове на някаква тайна лига на глупаците или останка от могъщия едно време орден на розенкройцерите, или пък оглупели ергени — кой знае…
Егор Скумбриевич се разположи до члена на лигата на глупаците и бързо се съблече. Голият Скумбриевич поразително не приличаше на облечения Скумбриевич. Суховата глава на англичанин стърчеше над бялото дамско тяло с увиснали рамене и много широк таз. Егор отиде до водата, опита я с крак и изпищя. После потопи във водата другия си крак и отново изпищя. След това направи няколко крачки напред, запуши с палци ушите си, с показалците затвори очите, със средните пръсти натисна ноздрите, изпусна сърцераздирателен вик и се потопи четири пъти наред. Чак след тази процедура той заплува напред с широк размах, като обръщаше глава при всяко размахване на ръката. И дребните вълни поеха върху себе си Егор Скумбриевич — примерния херкулесовец и изтъкнат обществен работник. След пет минути, когато умореният общественик се обърна по гръб и неговото кръгло като глобус шкембе се залюшка на повърхността на морето, откъм стръмнината над плажа се дочу антилоповският матчиш.
От колата слязоха Остап Бендер, Балаганов и счетоводителят Берлага, върху чието лице беше изписана пълна покорност пред съдбата. И тримата се спуснаха долу и започнаха да търсят някого, като разглеждаха безцеремонно физиономиите на къпещите се.
— Това са неговите панталони — каза най-сетне Берлага, когато се спря пред дрехите на нищо неподозиращия Скумбриевич. — Той сигурно е навлязъл доста навътре.
— Стига! — викна великият комбинатор. — Нямам намерение да чакам повече. Налага се да се действува не само по суша, но и по море.
Той съблече костюма и рубашката си, под които се оказаха бански гащета, и като размахваше ръце, нагази във водата. На гърдите на великия комбинатор имаше синя барутена татуировка, която представляваше Наполеон с триъгълна шапка и чаша бира в късата ръка.
— Балаганов! — викна вече от водата Остап. — Съблечете и пригответе Берлага. Може би той ще потрябва.
И великият комбинатор заплува странично, като пореше водата с медното си рамо и държеше курс север-североизток, дето се мержелееше седефеният корем на Егор Скумбриевич.
Преди да се гмурне в морската бездна, Остап трябваше доста да поработи на континента. Магистралната следа заведе великия комбинатор под златните букви на „Херкулес“ и по-голяма част от времето си той прекара в това учреждение. Вече не го учудваха стаите с нишите и умивалниците, статуите и портиерът със златния зигзаг на фуражката, който обичаше да си побъбри за огненото погребение.
От обърканите обяснения на отчаяния Берлага изплува полуотговорната фигура на другаря Скумбриевич. Той работеше в голяма стая с два прозореца, в която едно време отсядаха чуждестранни капитани, укротители на лъвове или богати студенти от Киев.
В стаята често и раздразнително звъняха телефоните, понякога поотделно, а понякога и двата заедно. Но никой не вдигаше слушалките. Още по-често се отваряше вратата, стригана чиновническа глава надзърташе в стаята, смутено я обгръщаше с очи и изчезваше, за да даде веднага място на друга глава, но вече не стригана, а обрасла с корави кичури или просто гола и синкава като луковица. Но и луковичният череп не се задържаше дълго в отвора на вратата. Стаята беше празна.
Когато вратата се отвори, може би за петдесети път през този ден, в стаята надникна Бендер. Както и всички други той повъртя глава отляво надясно и отдясно наляво и както всички се убеди, че другаря Скумбриевич го няма в стаята. Изразявайки дръзко своето недоволство, великият комбинатор заснова из отделите, секциите, секторите и кабинетите и разпитваше дали някой не е виждал другаря Скумбриевич. И на всички тези места той получаваше един и същи отговор: „Скумбриевич ей сега беше тук“ или „Скумбриевич излезе преди една минута“.
Полуотговорният Егор принадлежеше към онзи многолюден вид служители, които или „ей сега бяха тук“, или „преди една минута излязоха“. Някои от тях през цялото служебно време на деня не могат дори да стигнат до своя кабинет. Точно в девет часа такъв човек влиза във вестибюла на учреждението и изпълнен от най-добри намерения дига крак над първото стъпало на стълбата. Очакват го велики дела. Определил е в кабинета си осем важни срещи, две разширени заседания и едно по-тясно. На бюрото лежат куп книжа, които чакат незабавен отговор. Изобщо страшно много работа, едно денонощие няма да стигне. И полуотговорният или отговорният гражданин бодро вдига крак над мраморното стъпало. Но съвсем не е леко да го спусне. „Другарю Парусинов, само за една минутка — чува се гукащ глас, — тъкмо исках да уточним с вас едно въпросче.“ Нежно улавят Парусинов под ръка и го отвеждат в ъгъла на вестибюла.