— Майчице-застъпнице, милицио-троеручице! — възкликна Остап, като си поемаше дъх. — Какъв е тоя банален, опротивял на всички бюрократизъм! Нашият Черноморски клон също има свои слаби страни, какви ли не нередности в приемателната стаичка, но такова нещо като в „Херкулес“… Вярно ли е, Шура?
Пълномощникът по копитата изпусна тежка помпена въздишка. Двамата отново се озоваха в прохладния коридор на втория етаж, дето този ден се бяха качвали петнадесетина пъти. И отново, за петнадесети път, те минаха покрай дървения диван пред кабинета на Полихаев.
На дивана от сутринта седеше повиканият от Германия срещу голямо възнаграждение немски специалист, инженер Хайнрих Мария Заузе. Той беше с обикновен европейски костюм и само украинската рубашчица, пошита със запорожка шевица, показваше, че инженерът е пристигнал в Русия от две-три седмици и вече е успял да посети магазина за занаятчийски изделия. Той седеше неподвижен, отметнал глава върху дървеното облегало на дивана и затворил очи, като човек, когото ще бръснат. Някому можеше да се стори, че той дреме. Ала млечните братя, които неведнъж вече притичваха покрай него, за да търсят Скумбриевич, успяха да забележат, че краските върху неподвижното лице на далечния гост непрекъснато се менят. В началото на работния ден, когато инженерът зае позиция пред вратата на Полихаев, лицето му беше умерено румено. С всеки изминат час то все повече пламваше и до почивката за закуска доби цвета на червен восък. По всяка вероятност другарят Полихаев се беше добрал по това време само до втората извивка на стълбата. След почивката смяната на краските тръгна по обратен ред. Цветът на червен восък премина в някакви скарлатинни петна. Хайнрих Мария взе да бледнее и към средата на деня, когато началникът на „Херкулес“, види се, беше успял да си пробие път до втората площадка, лицето на чуждестранния специалист стана нишестенобяло.
— Какво става с този човек? — пошепна Остап на Балаганов. — Каква гама от преживявания.
Едва успя да произнесе тези думи и Хайнрих Мария Заузе подскочи на дивана и злобно изгледа вратата на Полихаев, зад която се чуваха халосни телефонни звънци. „Wolokita!“21 — изпищя той с дискант и като се спусна към великия комбинатор, с всички сили взе да го друса за раменете.
— Геносе Полихаев! — викаше той и подскачаше пред Остап. — Геносе Полихаев!
Той вадеше часовника си, тикаше го под носа на Балаганов, вдигаше рамене и пак се нахвърляше на Бендер.
— Вас махен зи? — попита слисаният Остап, за да покаже, че донякъде е запознат с немския език. — Вас волен зи от бедния посетител?
Но Хайнрих Мария Заузе не се оставяше. Като продължаваше да държи лявата си ръка върху рамото на Бендер, с дясната той притегли по-близо Балаганов и произнесе пред тях дълга страстна реч, през време на която Остап нетърпеливо поглеждаше настрана с надежда да улови Скумбриевич, а пълномощникът по копитата тихо хълцукаше, прикривайки прилично устата си с ръка, и гледаше безсмислено обувките на чужденеца.
Инженер Хайнрих Мария Заузе беше подписал договор за една година работа в СССР или както определяше самият Хайнрих, който обичаше точността — в концерна „Херкулес“. „Внимавайте, господин Заузе — предупреждаваше го неговият познат доктор по математика Бернхард Хернгрос, — заради парите си болшевиките ще ви накарат да поработите здравата.“ Но Заузе обясни, че не се бои от работа и отдавна вече търси широко поле за приложение на своите знания в областта на механизиране горското стопанство.
Когато Скумбриевич доложи на Полихаев, че е пристигнал чуждестранният специалист, началникът на „Херкулес“ се засуети под своите палми.
— Той ни трябва ужасно! Къде го дянахте?
— Засега е в хотела. Нека си почине от пътя.
— Каква почивка ви видяла! — извика Полихаев. — Колко пари са платени за него, чиста валута! Още утре, точно в десет, той трябва да бъде тук.
В десет без пет минути Хайнрих Мария Заузе влезе в кабинета на Полихаев, блестящ в кафявия си панталон и усмихнат при мисълта за широкото поле на дейност. Началника още го нямаше. Нямаше го и след час, и след два часа. Хайнрих започна да се отегчава. Развличаше го само Скумбриевич, който от време на време се появяваше и с най-невинна усмивка питаше:
— Какво, нима геносе Полихаев още не е дошъл? Странно!
След още два часа Скумбриевич спря в коридора закусващия Бомзе и му зашепна:
— Просто не зная какво да правя. Полихаев повика немеца за десет часа сутринта, а замина за Москва да действува относно помещението. По-рано от една седмица няма да се върне. Помогнете ми, Адолф Николаевич! Аз имам обществено задължение, ето на, и профпросветата никак не можем да преустроим. Заемете се с немеца, занимавайте го някак. Пари са платени за него, валута.