Выбрать главу

Бомзе за последен път помириса всекидневното си кюфтенце, лапна го, изтърси трохите и отиде да се запознае с госта.

За една седмица инженер Заузе, ръководен от любезния Адолф Николаевич, успя да разгледа трите музея, да посети балета „Спящата красавица“ и да прекара около десет часа на тържественото заседание, свикано в негова чест. След заседанието се състоя неофициална част, през време на която избраните херкулесовци се веселиха много, чукаха се с чаши червено вино и със севастополски чашки, обръщаха се към Заузе и викаха: „Пий до дъно!“

„Скъпа Тили — писа инженерът на своята годеница в Аахен, — ето вече десет дни живея в Черноморск, но още не съм започнал работа в концерна «Херкулес». Страхувам се, че ще ми приспаднат тези дни от договорните суми.“

Обаче на петнадесето число касиер-платецът връчи на Заузе полумесечната му заплата.

— Не ви ли се струва — рече Хайнрих на своя нов приятел Бомзе, — че ми дадоха незаслужено тези пари? Аз не върша никаква работа.

— Оставете тези мрачни мисли, колега! — извика Адолф Николаевич. — Впрочем ако искате, можем да ви поставим специално бюро в моя кабинет.

След това Заузе писа писмо на годеницата си, седнал на специално свое бюро:

„Мило дете. Живея чуден и необикновен живот. Просто нищо не работя, но получавам парите си точно, според договорните срокове. Всичко това ме удивява. Разкажи го на нашия приятел, на доктор Бернхарт Хернгрос. То ще му се види интересно.“

Пристигналият от Москва Полихаев много се зарадва, когато научи, че Заузе има вече бюро.

— Прекрасно! — каза той. — Нека Скумбриевич въведе немеца в работата.

Но Скумбриевич, отдаден с целия си жар на организиране мощен кръжок от хармонисти-баянисти, прехвърли немеца на Адолф Николаевич. Това не се хареса на Бомзе. Немецът му пречеше да закусва и изобщо се пъхаше там, дето не му е работа, и затова Бомзе го предаде на експлоатационния отдел. Но тъй като този отдел по това време преустройваше своята работа, което се състоеше в безкрайно местене на бюра от едно място на друго, тикнаха Хайнрих Мария във финансово-счетоводната зала. Тук Арников, Драйфус, Сахарков, Корейко и Борисохлебски, които не владееха немски език, решиха, че Заузе е чуждестранен турист от Аржентина и по цели дни му обясняваха херкулесовската счетоводна система. При това те използуваха азбуката за глухонеми.

След месец твърде развълнуваният Заузе издебна Скумбриевич в бюфета и започна да вика:

— Аз не искам да получавам даром пари! Дайте ми работа! Ако продължава така, ще се оплача на вашия патрон!

Последните думи на чуждестранния специалист не се харесаха на Скумбриевич. Той извика Бомзе.

— Какво става с немеца? — попита той. — Защо беснее?

— Знаете ли какво — рече Бомзе, — според мен той просто е интригант. Бога ми! Седи си човекът на бюрото, нищо не прави, получава сума ти пари, а отгоре на туй се и оплаква.

— Наистина интригантска натура — забеляза Скумбриевич, — язък, че е немец. Спрямо него трябва да се приложат репресии. Ще видя някак да кажа на Полихаев. Той веднага ще го натика в миша дупка.

Обаче Хайнрих Мария реши сам да се добере до Полихаев. Но пред вид на това, че началникът на „Херкулес“ беше виден представител на онези работници, които „преди една минута излязоха“ или „ей сега бяха тук“, този опит доведе само до седене на дървения диван и до избухването, жертва на което станаха невинните деца на лейтенант Шмид.

— Бюрократизмус! — крещеше немецът, като във възбудата си премина на трудния руски език.

Остап хвана мълком за ръка европейския гост, заведе го до окачената на стената кутия за оплаквания и каза като на глухоням:

— Тук! Разбирате ли? В кутията. Шрайбен, шриб, гешрибен. Пиша. Разбирате ли? Аз пиша, ти пишеш, той пише, тя, то пише. Разбирате ли? Ние, вие, те пишат оплаквания и ги пускат в тази кутия. Пускам! Глаголът пускам. Ние, вие, те пускат оплаквания… И никой не ги изважда. Изваждам! Аз не изваждам, ти не изваждаш…

Но в този момент великият комбинатор видя в дъното на коридора широките бедра на Скумбриевич и без да довърши урока по граматика, затири се подир неуловимия общественик.

— Дръж се, Германийо! — викна Балаганов окуражително на немеца и се спусна след капитана.

Но за най-голям яд на Остап Скумбриевич пак изчезна, като че изведнъж се дематериализира.

— Това е вече мистика — рече Бендер, като въртеше глава, — ей сега имаше тук човек и вече няма го.

От отчаяние млечните братя започнаха да отварят всички врати наред. Но още от третата стая Балаганов изхвръкна като от пробита в лед дупка. Лицето му се бе изкривило на една страна като при невралгия.