Остап се бе полуизлегнал на твърдите възглавници на „Антилопа“ и мислеше. От Полихаев или Скумбриевич не успя да измъкне пари — херкулесовците бяха заминали в отпуск. Безумният счетоводител Берлага не влизаше в сметката: от него не можеше да се очаква добър надой. А между това плановете на Остап и неговото голямо сърце налагаха да се остане в Черноморск. Колко щеше да трае това оставане — сега и сам той би се затруднил да определи.
Познат задгробен глас накара Остап да погледне към тротоара. Зад шпалира от тополи шествуваше под ръка немлада вече двойка. Види се, съпрузите отиваха на брега. Зад тях се тътреше Лоханкин. Той носеше в ръце дамско чадърче и кошничка, от която стърчеше термос и висеше чаршаф за къпане.
— Варвара — извиваше той, — слушай, Варвара!
— Какво искаш, нещастие мое? — запита Птибурдукова, без да се обръща.
— Да обладавам искам теб, Варвара!…
— Виж го ти, какъв мръсник наистина! — забеляза Птибурдуков, също така без да се обръща.
И странното семейство изчезна в праха на „Антилопа“.
Когато прахът улегна на земята, Бендер съгледа на фона на морето и един партер с цветя голямо стъклено ателие.
Гипсови лъвове с изпоцапани муцуни лежаха в подножието на широкото стълбище. От ателието бликаше неспокойна миризма на крушева есенция. Остап подуши въздуха и помоли Козлевич да спре. Той слезе от колата и отново взе да вдъхва с ноздри живителния лъх на есенцията.
— Как веднага не се сетих! — промърмори той, като се въртеше пред входа.
Остап устреми взор към табелката
погали стълбищния лъв по топлата грива, рече: „Голконда“ и бързо пое назад, към хана.
Цяла нощ седя той до перваза на прозореца и писа при светлината на една газена лампичка. Вятърът, който подухваше през прозореца, премяташе изписаните листчета. Пред съчинителя се разкриваше не твърде привлекателен пейзаж. Нежният месец осветяваше не бог знае какви палати. Ханът дишаше, мърдаше и хъркаше насън. Невидими, в тъмните ъгли се ритаха конете. Дребни спекуланти спяха в колите си, турили под себе си своята жалка стока. Отвързал се кон сновеше из двора, като внимателно престъпваше през стръките, влачеше подире си юлара и пъхаше муцуната си в колите — търсеше ечемик. Приближи се той и до прозореца на съчинителя, сложи глава на перваза и погледна печално Остап.
— Върви си, върви си, конче — рече му великият комбинатор, — не е за твоя ум работа туй нещо!
Призори, когато ханът започна да оживява и между колите вече се мотаеше момче с кофа вода, което викаше тъничко: „Кой иска да му напоя конете?“, Остап завърши своя труд, измъкна от „делото Корейко“ чист лист хартия и извъртя на него заглавието:
„ШИЯ“
Пълнометражен филм
Сценарий О. Бендер
В 1-ва черноморска кинофабрика беше такава неразбория, каквато бива обикновено на панаирите за коне, и то точно в онзи момент, когато всички панаирджии залавят джебчия.
На входа седеше комендант. От всички влизащи той изискваше строго пропуск, но ако не му даваха пропуск, пускаше и така. Хора със сини такета се сблъскваха с хора в работни комбинезони, пръскаха се по многобройните стълби и по същите тези стълби тичаха веднага надолу. Във вестибюла те описваха кръг, спираха се за секунда, гледаха като втрещени пред себе си и отново хукваха нагоре с такава бързина, сякаш ги шибаха отзад с мокро въже. Стремглаво прелитаха асистенти, консултанти, експерти, администратори, режисьори със своите адютантки, осветители, редактори-монтажисти, възрастни сценаристки, завеждащи слугите и пазителите на големия чугунен печат.
Остап, който беше тръгнал да се разхожда из кинофабриката с обикновената си крачка, скоро забеляза, че по никакъв начин не може да се включи в този въртящ се свят. Никой не отговаряше на неговите питания, никой не се спираше.